През дрипавите завеси, откъдето беше дошъл Урвон, се появи друга фигура — слаба и в дреха от черен сатен. Главата й беше покрита с качулка, а под дрехата си криеше нещо. Стигна до олтара, сне качулката и с подигравателен смях откри лицето си. Беше жена. В мраморната белота на лицето й бяха съчетани едновременно неземна красота и чудовищна жестокост.
— Нещастни глупци! — изсъска тя. — Наистина ли си мислехте, че можете да провъзгласите новия бог на ангараките без моето разрешение?
— Зандрамас, не съм те канил тук — изкрещя Урвон.
— Не се чувствам длъжна да се съобразявам нито с твоите покани — отговори му тя с дълбоко презрение, — нито с липсата на внимание от твоя страна. Аз не съм твое творение като тези хрътки. Служа на онзи бог на ангараките, чието повторно пришествие ще донесе твоя край.
— Аз съм истинският бог на ангараките! — изпищя Урвон.
Харакан се беше приближил към другата страна на олтара.
— А може би ти, Харакан, си решил да премериш силата на хилавата си воля с тази на Детето на Мрака? — попита го тя с безмерно спокойствие. — Можеш да променяш името си колкото желаеш, но силата ти не става по-голяма от това. — Гласът й бе студен като лед.
Харакан замръзна, очите му блеснаха напрегнато.
— Изумена съм защо никой не ме е уведомил, че си бог, Урвон — продължи Зандрамас. — Ако знаех, щях да дойда по-рано, за да те уверя в почитта си и да потърся благословията ти. — Лицето й се разкриви в иронична усмивка. — Ти! — изрече остро безмерно красивата жена. — Ти бог? Дори цяла вечност да седиш на трона на Торак, докато тази съборетина се срути напълно под тежестта на времето, пак няма да станеш бог! Да, може да намираш всякакви боклуци и да им се възхищаваш, сякаш са злато, но бог никога няма да станеш. Можеш да се радваш на преклонението на кучетата си, които вмирисват тронната ти зала с изпражненията си, но никога няма да бъдеш бог. Можеш да слушаш жадно словата на личния си демон, който нашепва думи на лудост в ухото ти, ала никога няма да станеш бог.
— Аз съм бог! — изкрещя Урвон и се изправи.
— Е, и? Дори и да е както ти казваш, Урвон — продължи Зандрамас, мъркайки като добре нахранена котка — ако си бог, наслаждавай се на това, докато можеш, защото щом осакатеният Торак се върне, ти си обречен.
— И кой, според теб, е достатъчно могъщ да се противопостави на един бог? — изкрещя той с пяна на уста.
Ужасяващият й смях отекна из цялата зала.
— Искаш да знаеш кой е достатъчно могъщ? Онзи, който отне живота на Торак. Приготви се да изпиташ удара на пламтящия меч, принадлежал на Желязната хватка. Това оръжие проля кръвта на твоя господар. А ей сега ще призова убиеца на бог Торак!
И Зандрамас сложи върху черния олтар онова, който досега бе крила под дрехата си. После вдигна глава към пукнатината, от която, смразен и невярващ на очите си, гледаше Гарион, и викна:
— Белгарион, виж! Това е синът ти! Чуй го как плаче.
И разгърна плата и показа малкия Геран. Лицето на детето беше изкривено от страх и след миг то започна да плаче. Воплите му бяха глухи и безнадеждни.
Всички мисли изчезнаха от главата на Гарион. Този плач беше звукът, който го измъчваше непрестанно още откакто напуснаха Мал Зет. Воплите, които не му даваха мира, бяха не на онова обречено дете на улицата, където върлуваше чума, а плачът на собствения му син. Кралят на Рива скочи. Пред очите му сякаш се спуснаха завеси от буен огън. В ума му не остана нищо друго освен отчаяното желание да отиде при детето, което плачеше върху олтара пред очите му.
И изведнъж вече тичаше през мрачните зали на долния етаж, крещеше и размахваше меча на Желязната хватка.
Далеч зад себе си чу изплашения вик на Силк:
— Гарион, недей!
Уви, това не даде резултат. В ума му сякаш бушуваха пламъците на огромен пожар. Той продължи напред, вдигнал великия меч на Рива, който осветяваше пътя пред него.
Дори много години по-късно кралят на Рива не можеше да си спомни как е слязъл по стълбите. Помнеше смътно как бе нахлул в залата долу, изпълнен с дива ярост. Пред него се изправиха пазачите на храма и карандите, ала немощните им опити не можаха да го спрат дори за миг. Той стисна с две ръце дръжката на меча и премина през тях, сякаш бяха класове жито. Противниците му падаха на земята, окъпани в реки от кръв, а кралят на Рива продължаваше напред, разкъсвайки редиците им.
Голямата врата към тронната зала на мъртвия бог беше залостена здраво, ала Гарион я разруши с огнения си меч.
Огънят на лудостта блестеше в очите му. Той връхлетя в тронната зала и всички го зяпнаха с ужас. Към тях приближаваше Богоубиеца, обгърнат от сиянието на сините пламъци. Устните му бяха изкривени, зъбите оголени в страшна ярост.