Харакан си проби път през редиците от пазачи на храма и каранди и се изправи лице в лице с Гарион.
— Е, Белгарион, срещаме се отново — изрева той. — Хвърли меча! Ако не го хвърлиш, ще убия приятелите ти — и съпругата ти. Зад гърба ми стоят сто чандими. Те са предостатъчно силни дори за човек като теб! — Той започна да съсредоточава волята си.
В същия момент за най-голяма изненада на Гарион Велвет изтича край него и се хвърли в краката на страшния гролим.
— Моля те — изплака тя, — не ме погубвай! — и започна да се гърчи в нозете му, сграбчила отчаяно полите на дрехата му.
Харакан залитна и волята му се разсея. Той се опита да отблъсне Велвет, после започна да я рита, ала тя остана все така вкопчена в него и отчаяно го молеше да пощади живота й.
— Махнете я от мен! — извика той на хората си, обръщайки глава настрани, и този макар и кратък момент на невнимание от страна на Харакан се оказа пагубен за него: ръката на Велвет се стрелна във въздуха толкова рязко, че движението й бе почти невидимо за човешкото око. Тя пъхна ръка в пазвата си и когато я извади, в шепата й шаваше Зит.
— Това е подарък за тебе, Харакан — извика тя триумфално. — Хънтър1 дарява това животинче на водача на Култа към Мечката! — и запрати Зит в лицето му.
Харакан нададе ужасяващ писък и ръцете му светкавично се вдигнаха към лицето, ала вече беше твърде късно. Викът на нещастника прерасна в зловещо хриптене, ръцете му се сгърчиха конвулсивно и увиснаха безпомощно. Гролимът се разтрепера и падна, главата му се удари в каменния под. От грозно зейналата уста се подаде подутия му език. После по устните му изби черна пяна, тялото му трепна още два пъти и замря.
— Това е за Бетра — рече Велвет на конвулсивно свитата фигура на мъртвеца.
Чандимите и техните помощници се отдръпнаха, обзети от ужас при вида на мъртвия си водач.
— Те са само неколцина — излая с пискливия си глас Урвон. — Ние сме много. Избийте ги! Така повелява вашият бог.
Чандимите погледнаха първо сгърченото тяло на Харакан, после полуделия си владетел и най-сетне малката зелена змия, която се беше увила върху олтара и съскаше заплашително, вдигнала високо глава.
— Е, стига толкова! — избухна Белгарат и започна отново да съсредоточава волята си. Гарион последва примера му, защото почувства как уплашените чандими обединяват волята си, готвейки се за последния ужасен сблъсък.
— Какво става тук, господа? — изсмя се неочаквано Фелдегаст, излезе напред и застана между Гарион и неговите врагове. — Сигурен съм, че всички ние можем да забравим враждата и стремежа да си причиним неприятности един другиму. Позволете ми да ви съобщя какво смятам да сторя! Искам да направя пред вас малка демонстрация на уменията си, за да можем после всички да се посмеем от сърце и да се помирим веднъж и завинаги. Знаете, че е невъзможно човек да таи в сърцето си омраза, когато се залива от смях, нали?
Фокусникът започна да жонглира с множество шарени топки, които сякаш измъкваше направо от въздуха. Неочакваната му постъпка накара гролимите да го зяпнат. Гарион не вярваше на очите си — Фелдегаст съвсем преднамерено излагаше живота си на смъртна опасност. Все още жонглирайки, фокусникът скочи върху една пейка, изправи се нагоре с краката, опрян върху едната си ръка, а с другата и със стъпалата си продължаваше да подмята във въздуха шарените топки. Те се въртяха все по-бързо и по-бързо, умножаваха се непрекъснато, сякаш изскачаха с невероятна скорост от въздуха наоколо. Колкото повече ставаха кръглите сфери, толкова по-силно искряха пъстрите им цветове, докато накрая обърнатият надолу с главата дребосък започна да мята кълба от истински огън.
Акробатът сви ръката, с която се подпираше на пейката, изтласка се и тялото му изхвърча високо във въздуха. Щом краката му докоснаха пода, пред изумените очи на множеството вече не стоеше фокусникът Фелдегаст — на мястото на лукавия жонгльор се бе появила прегърбената фигура на магьосника Белдин. Жлъчният му смях отекна в залата, след това той започна да мята огнените кълба срещу слисаните гролими и чандими.
Мерникът му беше непогрешим, смъртоносните огнени кълба пробиваха с еднаква лекота одеждите на гролимите, ризниците, с които бяха облечени пазачите на храма, и кожените жакети на карандите и в гърдите на жертвите му зейваха димящи дупки. Тронната зала се изпълни с дим и миризма на горяща плът. Крива усмивка се появи на грозното лице на дребния магьосник, който не спираше да сее смърт в редиците на неприятелите си.
— Ти!? — изрева с ужас Урвон. Пред очите му стоеше човекът, от когото бе тръпнал в непрестанен страх от хилядолетия. Видът на врага предизвика такъв неописуем ужас в съзнанието на полуделия владетел, че за момент той сякаш отново възвърна разсъдъка си. Редиците на чандимите и техните помощници се разпаднаха, оцелелите се втурнаха в панически бяг.