— Някъде около час — отвърна Белгарат. — Белдин вероятно ще се възползва от всяка секунда, защото иска да направи потресаващо впечатление на всичко живо из околността.
Тътенът продължаваше да ехти и от горите долитаха изпълнени с ужас писъци. Изведнъж гръмна нов шум — нечовешки, смразяващ кръвта рев, който заглъхна далеч на югозапад. С него отслабна и потокът от съсредоточената могъща воля на Белдин.
— Сега ще отведе чандимите след себе си — обясни Белгарат. — Това означава, че вече е прогонил карандите и пазачите на храма. Приготвяйте се да тръгваме.
Беше им необходимо доста време, докато укротят подивелите от уплаха коне, но най-накрая успяха да ги яхнат и излязоха в полето. Гарион отново бе облякъл желязната ризница и бе сложил шлема си.
— Трябва ли да нося и копието? — попипа той.
— Най-вероятно не — успокои го Белгарат. — Сега едва ли ще срещнем някого.
Гарион извади меча на Желязната хватка, вдигна го високо и усети в каква посока го тегли.
— Зандрамас е нататък — заяви той и посочи една пътека, водеща навътре в гората.
— Това е добре — рече Белгарат. — Поне не се налага да си пробиваме път през гъсталака.
Прекосиха обраслото с бурени сечище и навлязоха в гората.
— Изглежда, някои хора много са бързали — рече Силк с лукава усмивка и посочи разхвърляните оръжия от двете страни на пътеката.
Не след дълго се изкачиха на върха на един хълм и пред погледа им се разкри гледка на чудовищни разрушения. Цяла ивица изкоренени дървета се простираше до безкрай в югозападна посока.
— Тук трябва да е вилняло торнадо — предположи Сади.
— Не е торнадо — поправи го Белгарат. — Белдин е. Сега чандимите наистина ще проследят дирята му, без да полагат никакви усиля.
Върхът на меча в ръцете на Гарион все така непоколебимо сочеше посоката. След около една левга пътят започна да се спуска към долините. Тук бе краят на хълмистата местност, преминаваща в обраслата с гъсти гори равнина, която се намираше на изток от Карандските планини.
— Има ли някакви градове тук? — попита Сади.
— Оттук до границата само Акад е достатъчно голям и въобще си струва да се нарече град — каза Силк.
— Не съм чувал за него. Какво представлява?
— Кочина, където отглеждат свини — отговори драснианецът. — Всички карандски градове са такива. Изглежда, карандите обожават калта.
— Акад не беше ли родното място на онзи мелценски бюрократ, когото срещнахме? — попита Велвет.
— Поне така ни каза той — отвърна Силк.
— А не спомена ли, че там има демони?
— Имало е — уточни Белгарат. — Кайрадис каза, че Нахаз е изтеглил всичките си чудовища от Каранда и ги е пратил да се бият срещу гролимите в Даршива. Смятам — продължи старият вълшебник и почеса брадата си, — че тъй или иначе ще трябва да заобиколим Акад. Дори всички демони да са напуснали града, той все още е пълен с карандски фанатици. Мисля, че новината за смъртта на Менга все още не е стигнала до тях. Във всеки случай в Каранда ще цари хаос, докато армията на Закат не се върне от Ктхол Мургос и не наложи ред в тези земи.
Яздиха до вечерта, като направиха само кратка почивка за обяд.
Пътеката ставаше все по-широка и отъпкана и накрая се превърна в истински път.
Когато падна здрач, вдигнаха малкия си лагер в една падина, която скриваше добре светлината на огъня им. Нахраниха се и веднага след това Гарион легна да спи. Не можеше да си отговори точно защо, ала се чувстваше крайно изтощен. След малко Се’Недра също влезе в палатката, шмугна се под одеялата и се сгуши в него с тревожна въздишка.
— Всичко това беше загуба на време, нали? — рече тя. — Имам предвид пътуването до Ашаба.
— Не, Се’Недра, не съвсем — отговори й той, наполовина буден, наполовина потънал в царството на сънищата. — Трябваше да отидем там — така Велвет успя да убие Харакан. Това бе една от задачите, която трябваше да изпълним преди да стигнем Мястото, което вече не съществува.
— Какво ти е, Гарион? — попита тя. — Ту се държиш така, сякаш вярваш в пророчествата, ту сякаш те въобще не съществуват за теб. Ако Зандрамас наистина беше там със сина ни, ти нямаше да я оставиш просто така само защото не са изпълнени всички условия на предсказанието, нали?
— Не бих й позволил да го нарани — отвърна мрачно кралят на Рива.
— Значи не вярваш наистина?
— Не съм пълен фаталист, но видях как твърде много неща се случват точно по начина, описан в пророчеството. Прекалено са много, за да ги оставя без внимание.
— Понякога си мисля, че никога вече няма да видим рожбата си — простена тя.
— Недей така — каза Гарион. — Ще настигнем Зандрамас и ще върнем Геран у дома.