— Не смятах, че си способен на състрадание, Сади — изненада се Силк.
— Е, може би не ме познаваш толкова добре, принц Келдар — отговори евнухът.
Дурник извади още хляб и месо, напръска ги обилно с отварата на Сади, даде ги на полуделия малореански войник и след това продължиха по пътя си. След малко Гарион отново чу крясъците му:
— Върнете се! Нека някой се върне и да ме убие! Моля ви! Майко, моля те, убий ме!
Сърцето на Гарион се сви от болезнено състрадание. Той стисна зъби и продължи напред, опитвайки се да не слуша отчаяните молби.
Следобед заобиколиха Акад от север и се озоваха на пътя на две левги извън града. Мечът, който Гарион беше опрял на седлото си, го теглеше силно напред, потвърждавайки, че Зандрамас е минала оттук и е продължила на северозапад към сравнително безопасната граница на Катакор с Джено.
Нощуваха на около две мили северно от пътя и тръгнаха рано сутринта на другия ден. Пътят прекосяваше широки полета и беше изровен от дълбоки коловози.
— Очевидно поддръжката на пътищата не е първата грижа за карандите — отбеляза Силк, примижал срещу светлината на утринното слънце.
— И аз го забелязах — съгласи се Дурник.
— Така си и помислих.
След няколко левги пътят отново навлезе в гората и продължиха под гъстата влажна сянка на вечнозелените дървета. Изведнъж някъде пред тях се разнесе глух тътнещ звук.
— Май ще се наложи да вървим внимателно, докато заобиколим това място — прошепна Силк.
— Какъв е този шум? — попита го Сади също толкова тихо.
— Барабани. Някъде пред нас има храм.
— Тук, в сърцето на гората? — изненада се евнухът. — Аз пък си мислех, че гролимите живеят предимно в градовете.
— Този храм не е на гролимите, Сади. Няма нищо общо с тях. Напротив, гролимите опожаряват такива места. Тези храмове са част от старата вяра, която е била популярна в тези области.
— Искаш да кажеш, че храмът принадлежи на поклонниците на демони?
— Повечето такива места са изоставени отдавна — обясни Силк, — но все пак понякога се срещат и действащи храмове. Тъпаните ми подсказват, че този, който се намира пред нас, приема поклонници.
— Дали ще можем да го заобиколим? — обади се Дурник.
— Сигурно няма да ни е особено трудно — успокои го дребният драснианец. — Карандите имат навика да изгарят един твърде особен вид гъби в тържествените си огньове. Димът от тях има доста любопитен ефект върху човешките сетива.
— О! — възкликна Сади, който силно се интересуваше от подобни неща.
— Забрави за това — охлади ентусиазма му Белгарат. — В червената ти кутия има достатъчно богат арсенал.
— Питам просто от научен интерес, Белгарат.
— Да бе, сигурно.
— На кого се молят? — попита Велвет. — Нали демоните вече са напуснали Каранда?
— Ритъмът на барабаните е особен — отбеляза Силк намръщено.
— Да не би да си станал музикален критик, Келдар — пошегува се тя.
— И друг път съм се натъквал на подобни места — обясни драснианецът, — но обикновено ритъмът по време на религиозните ритуали и церемонии е доста по-ускорен. Сега ударите са прекалено отмерени. Изглежда, сякаш тези хора очакват нещо.
— Нека си чакат — рече Сади и повдигна небрежно рамене. — Нас какво ни интересува?
— Не се знае, Сади — намеси се Поулгара, обърна се към баща си и продължи: — Татко, вие изчакайте тук, аз ще отида да проверя.
— Прекалено опасно е, Поул — възпротиви се Дурник.
— Те даже няма да ме забележат, Дурник — успокои го тя с усмивка.
Вълшебницата слезе от коня си, отдалечи се на няколко крачки и изведнъж я обви блестящ ореол от странно синьо сияние. Щом то избледня, на мястото й се появи снежнобяла сова, която литна, набра височина и се отдалечи с разперени криле, без да вдига никакъв шум.
— Не зная защо, но тази гледка винаги кара кръвта ми да изстива — промърмори Сади.
Приятелите останаха в очакване по местата си. Отмереното биене на барабаните продължаваше. Гарион слезе от жребеца, провери ремъците на седлото си и направи няколко крачки да се поразтъпче. Изминаха десетина минути, Поулгара се появи, размахвайки снежнобелите си криле. После отново прие обичайната си форма и спътниците й видяха, че лицето й е бледо, а очите й светят, изпълнени с ненавист.
— Отвратително! — изрече тя. — Отвратително!
— Кое, Поул? — попита Дурник разтревожено.
— В храма има родилка.
— Не зная дали храмът е подходящото място за раждане на деца, но ако жената наистина е имала нужда от подслон… — вдигна рамене ковачът.