— Не, храмът е избран съвсем преднамерено — отговори Поулгара. — Съществото, което ще се роди всеки момент, няма да е човек.
— Но…
— Ще бъде демон.
Се’Недра потрепери от ужас.
— Трябва да се намесим, татко! — рече Поулгара. — Трябва да спрем всичко това!
— Как бихме могли да го сторим? — попита Велвет объркано. — Щом жената е започнала да ражда… — Русокосата девойка разпери ръце.
— Може да се наложи да я убием — отвърна мрачно Поулгара. — Дори това не е гаранция, че ще осуетим раждането на чудовището. Възможно е да се наложи да го изродим и след това да го удушим.
— Не! — извика Се’Недра. — То е бебе, как можем да го убием!
— Не е бебе, Се’Недра. То е получовек, полудемон. Изчадие, същество, което принадлежи едновременно на този свят и на света на сенките. Ако му позволим да живее, после няма да можем да го прогоним от земята и то ще върши ужасните си дела за вечни времена.
— Гарион — извика Се’Недра. — Не й позволявай!
— Поулгара има право — намеси се Белгарат. — Не бива да оставяме това същество да живее.
— Колко са карандите? — попита Силк.
— Пред храма са само шестима, но вътре може да има много повече.
— Колкото и да са, ще трябва да се отървем от всички. Те очакват раждането на същество, което смятат за свой бог, и ще го защитават до смърт.
— Добре — мрачно каза Гарион. — Да идем да ги унищожим!
— Нима няма да се противопоставиш на това зверство! — възкликна Се’Недра.
— Не ми харесва, но нямаме друг избор — призна той и погледна Поулгара. — И няма абсолютно никакъв начин да го пратим там, откъдето идват демоните, така ли?
— Няма — отвърна твърдо Поулгара. — Негов дом ще бъде само този свят. Никой не го е повикал, значи на никого не ще се подчинява. Само след две години изчадието ще донесе на света такива злини, каквито той никога досега не е виждал. Трябва да го унищожим!
— Можеш ли да се справиш, Поул? — попита я Белгарат.
— Трябва — отвърна тя.
— Добре — каза възрастният мъж и се обърна към останалите. — Трябва да помогнем на Поул да влезе в храма, а това означава, че ще трябва да се справим с карандите.
— Трябваше да я наостря — измърмори Силк, който беше извадил от ботуша си камата и гледаше със съжаление нащърбеното й острие.
— Ако искаш, мога да ти дам за час-два някоя от моите — предложи Велвет.
— Няма нужда, Лизел — отказа дребничкият драснианец. — Имам няколко резервни.
— Трябва ли наистина да го правим? — рече неохотно Дурник и свали секирата си от седлото на коня.
— Да, Дурник, длъжни сме.
— Добре тогава — въздъхна ковачът. — Да вървим и дано всичко свърши по-бързо.
Тръгнаха напред бавно и предпазливо, за да не привлекат вниманието на фанатиците от храма.
Карандите се бяха събрали около един издълбан дънер и биеха с тояги по него, спазвайки постоянен, заплашителен ритъм. Бяха облечени в палта от грубо щавена кожа. Лицата им бяха скрити под дълги рошави бради, а косата им беше сплъстена и мазна. Скулите им бяха боядисани в отблъскващи цветове, очите им се взираха напред с изцъклени, стъклени погледи. Всичките имаха еднакво унесено изражение.
— Аз ще тръгна първи — прошепна Гарион.
— И сигурно ще изкрещиш някакво предизвикателство, за да ги уведомиш за присъствието си? — прошепна Силк.
— Аз не съм убиец — отвърна Гарион. — Може би някои от тях ще проявят достатъчно здрав разум и ще избягат, а това означава, че ще се наложи да убиваме по-малко.
— Прави каквото искаш, но мисълта да очакваш логично поведение от карандите е сама по себе си нелогична.
Гарион бързо огледа сечището. Храмът беше изграден от наполовина изгнили греди, които се бяха огънали под собствената си тежест. Върху централната греда на тавана се мъдреха двадесетина покрити с мъх черепа, чиито празни очни кухини се взираха заплашително в гората. Земята пред сградата беше покрита със спечена кал, а недалеч от хората, биещи с тояги издълбания дънер, имаше яма, в която гореше огън.
— Пазете се от този дим — предупреди ги шепнешком Силк. — Ако вдишате от него, ще се почувствате твърде странно.
— Готови ли сте всички? — попита едва чуто кралят на Рива и огледа още веднъж приятелите си.
Другарите му кимнаха в отговор.
— Добре тогава — рече той, пришпори Кретиен към поляната и викна на карандите: — Хвърлете оръжията си!
Вместо да се подчинят, те захвърлиха тоягите, с които удряха по дънера, грабнаха оръжията си — брадви, копия и мечове — и закрещяха предизвикателно.
— Видя ли? — рече Силк.
Гарион стисна зъби и се впусна в атака, размахвайки меча си.