— Защо? Жаден ли си?
— О, не е за мен. Мразя бира. За каруцаря е. Струва ми се, че би било добре да съберем допълнителна информация. — Евнухът погледна Силк. — Келдар, днес имаш ли настроение за приятелски разговори?
— Както обикновено, защо?
— Сръбни си от това — рече евнухът и му подаде бутилката, която Поулгара вече беше извадила. — Но не прекалявай, искам само да миришеш на бъчва, а не наистина да се напиеш.
— Защо не? — съгласи се Силк и надигна бутилката.
— Стига толкова — каза Сади. — Сега ми я върни.
— Нали каза, че не искаш бира?
— Не ща наистина, само ще добавя нещо в бутилката — уточни евнухът, изсипа няколко капки искряща червеникава течност в питието и предупреди Силк: — Не пий повече оттук. Ако си пийнеш, ще дърдориш дни наред и всички ще трябва да слушаме само тебе. Защо сега не поканиш онзи беден човек да си разкваси устата? — предложи Сади и отново подаде бутилката на драснианеца. — Прилича ми на човек, който има нужда от подобно нещо.
— Няма да го отровиш, нали?
— Разбира се, че не. Много е трудно да изкопчиш информация от човек, който се превива, стиснал корема си от болка. Само няколко глътки от тази бутилка обаче и нашият приятел от каруцата ще изпита неутолимо желание да приказва — независимо с кого и по какви въпроси. Само трябва да го попиташ с приятелски тон. Върви, Келдар! Сприятели се с този човек! Изглежда ми ужасно самотен.
Силк се ухили и препусна към приближаващата се каруца, клатушкайки се несигурно върху седлото, като същевременно ревеше ужасно фалшиво някаква песен.
— Много е добър. — прошепна Велвет на Се’Недра. — Само дето обича да преиграва. Като се върнем в Боктор, смятам да го изпратя при някой добър учител по актьорско майсторство.
Се’Недра избухна в смях.
Когато колоната се приближи, приятелите видяха, че оръфаният селянин, облечен в ръждивочервена риза, вече е спрял каруцата и приглася на Силк.
— А, ето ви и вас — посрещна ги Силк и примигна сънливо срещу Сади. — Тъкмо се чудех колко време ще ви е нужно, докато се дотътрите до мен. Ето, пийни си! — предложи той на евнуха.
Сади се престори, че отпива дълга глътка, после въздъхна доволно, избърса устни в ръкава на дрехата си и върна бутилката на драснианеца.
— Ти си наред, приятелю — рече Силк на селянина и му подаде бирата.
Каруцарят отпи и се ухили глупаво:
— Ей, ама много хубава бира!
— Запътили сме се на изток — уведоми го Сади.
— Още като ви видях ми стана ясно — заяви селянинът. — Нали знам откъде изгрява слънцето! — Това му се стори извънредно забавно и той започна да се превива от смях, изпълнен с възторг от собствената си шега.
— Много смешно — промърмори евнухът. — От онова село ей там ли си?
— Цял живот съм си оттам и все съм си там — отговори каруцарят. — И баща ми, и дядо ми, и прадядо ми…
— Някаква жена с черно наметало и бебе на ръце преминавала ли е през селото ви преди няколко дни? — прекъсна го Сади. — Най-вероятно е пътувала с доста голяма група гролими.
— Да — рече селянинът и направи познатия знак с ръка, за да прогони злото, което носеше споменаването на думата „гролим“. — Да, минаха през село. Тя посети храма ни, ако въобще може да го наречете така. Голям е колкото къщата ми и в него имаше само трима гролими — двама по-млади и един възрастен. Та отива жената с бебето в храма и почва, разбираш ли, да говори с гролимите. След малко те излизат и се канят да тръгнат след нея, но старецът почва да им разправя „Не, недейте!“, демек противи се. После тя казва нещо на тия, по-младите, те вадят ножове и почват да ръгат стария. Той пада на земята, разбираш ли, а те тръгват с жената, бебето и другите. Оставиха ни само стареца, забил лице в калта, и после…
— Колко бяха гролимите с нея?
— Като броиш и нашите двама, стават някъде към тридесет-четиридесет, може да са били и петдесет.
— И преди колко време стана това?
— Я да видим — рече селянинът, примижа с едно око към небето и започна да брои на пръсти. — Май не беше вчера, щото вчера карах тия бъчви във фермата на Жабата. Знаеш ли го Жабата? Той е най-големият грозник, дето познавам, ама щерка му е направо красавица. Мога да ти ги разправям какви ли не за нея, чакай само.
— Значи не е било вчера?
— Определено не беше вчера, казвам ви. Вчера бях в една купа сено с щерката на Жабата. И онзи ден не беше, щото тогава се напих от сутринта и после не помня нищо. — Каруцарят спря за момент и отново отпи от бутилката.
— Значи преди три дни?
— Може, а може да е било и преди четири.
— А по-отдавна?
— Не — поклати глава селянинът. — Тогава свинята ни се опраси, а си спомням, че онази жена дойде после. Не беше вчера, нито завчера, а по-завчера.