— Никой не е в състояние да ме спре, Белгарион.
— Торак беше същият като тебе — поне мислеше по същия начин.
— Тези думи бяха достатъчно откровени.
— Това помага да избегнем множество недоразумения в бъдеще. Бих казал, че имаш достатъчно неприятности у дома и без да си опитал да нахлуеш в кралството ми — или пък в държавите на моите приятели. Да не говорим за задънената улица, в която се намира и Ктхол Мургос.
— Добре си информиран.
— Кралица Порен ми е близка приятелка. Непрекъснато ми съобщава различни неща, пък и Силк събира доста информация по време на търговските си сделки.
— Силк ли?
— Извинявай. Искам да кажа принц Келдар. Силк просто е прякорът му.
Закат го погледна проницателно.
— Ние в много отношения си приличаме, Белгарион. В други сме много различни. Ала правим онова, което се налага. Много често зависим от събития, които са извън нашия контрол.
— Предполагам, че имаш предвид двете пророчества?
Закат се изсмя късо.
— Не вярвам в никакви пророчества. Вярвам единствено във властта. Въпреки това е твърде любопитно, че и двамата сме изправени пред подобни проблеми. Наскоро ти се наложи да потушиш въстание в Алория — група религиозни фанатици, доколкото ми е известно. Аз трябваше да се справя с твърде подобен проблем в Даршива. Религията е постоянен трън в петата на всеки владетел, не мислиш ли?
— В повечето случаи съм успявал да се справя.
— Значи си бил истински щастливец. Торак не беше нито добър, нито благоразположен бог, пък и неговите жреци гролими са истински подлеци. Ако не бях зает тук, в Ктхол Мургос, щях да спечеля любовта на следващите хиляда човешки поколения, изтривайки всички гролими — до последния — от лицето на земята.
Гарион се засмя.
— Какво ще кажеш да се съюзим, имайки предвид еднаквото ни отношение към гролимите?
Закат отвърна с къс смях, след това лицето му отново стана мрачно и той попита:
— Името Зандрамас говори ли ти нещо?
Гарион пристъпи внимателно към отговора на този въпрос, защото не знаеше с каква информация разполага Кал Закат за истинската причина, довела ги в Ктхол Мургос.
— Чувал съм доста слухове — отговори кралят на Рива.
— Ами знаеш ли нещо за Ктраг Сардиус?
— Чувал съм за него.
— Отговаряш ми уклончиво, Белгарион. — Закат го изгледа проницателно, после прокара уморено пръсти пред очите си.
— Струва ми се, че имаш нужда от здрав сън — каза Гарион.
— Скоро ще имам достатъчно време за това — когато свърша работата си.
— Да, това зависи напълно от самия теб.
— Какво знаеш за Малореа, Белгарион?
— Получавам различни доклади — те обикновено са несвързани помежду си, но често пристигат до мен.
— Не. Имам предвид какво знаеш за нашето минало?
— Боя се, че не е много. Западните историци полагаха големи усилия да оставят без внимание самото съществуване на Малореа.
Крива усмивка се покатери по лицето на Кал Закат.
— Университетът на Мелцена проявяваше същото късогледство по отношение кралствата на Запада — отбеляза той; — Както и да е, в продължение на последните няколко столетия — след страшния погром при Воу Мимбре — малореанското общество стана почти изцяло затворено. Торак беше изпаднал в непробуден сън, Ктучик вършеше извратените си дела тук в Ктхол Мургос, а Зедар се разхождаше по света като бездомен скитник — впрочем какво стана с него? Мислех, че е в Ктхол Мишрак.
— Да, там беше.
— Не намерихме тялото му.
— Зедар не е мъртъв.
— Нима? — Закат изглеждаше зашеметен от тази новина. — Тогава къде е?
— Под града. Белгарат отвори земята и го вгради в скалата под развалините.
— Вградил го е в скалите жив? — Закат насмалко да се задави.
— Това до известна степен беше оправдано. Но продължавай с разказа си.
Закат потрепера, след това възвърна самообладанието си.
— След като всички останали претенденти се махнаха, единствената религиозна фигура в Малореа се оказа Урвон. Той посвети почти изцяло силите си на задачата да направи своя дворец в Мал Яска по-пищен от императорския в Мал Зет. От време на време наистина четеше по някоя проповед, пълна с празни брътвежи и глупости, но през по-голямата част от времето действаше така, сякаш напълно беше забравил Торак. След като богът-дракон и неговите ученици вече ги нямаше наоколо, истинската власт на църквата на гролимите вече се беше изпарила — о, жреците продължаваха да дърдорят за завръщането на Торак, всички приказваха как един ден спящият бог ще се събуди, ала споменът за него ставаше все по-неясен и далечен. Властта на църквата отслабваше все повече, докато тази на армията — с други думи на императорския трон набираше все по-голяма сила.