Някой почука тихичко на вратата.
— Да? — отговори разсеяно Гарион, без да се обръща.
Вратата плахо се отвори и нечий смътно познат глас каза:
— Ваше величество?
Гарион се обърна. Мъжът беше червендалест, плешив, дрехите му бяха кафяви — обикновен, удобен цвят, макар че облеклото очевидно бе скъпо, а тежката златна верига на врата подсказваше, че не е обикновен служител. Гарион се намръщи леко.
— Не сме ли се срещали? Не сте ли приятелят на генерал Атеска? Хм…
— Брадор, ваше величество — отговори мъжът. — Началникът на Бюрото на вътрешните работи.
— О, да. Спомних си. Влезте, влезте.
— Благодаря, ваше величество. — Брадор влезе, отиде до камината и протегна ръце към топлината на пламъците. — Ужасен климат — отбеляза той и потрепера.
— Елате да поживеете някоя зима в Рива — каза му Гарион. — Макар че точно сега там е лято.
Брадор погледна през прозореца към заснежената градина.
— Ктхол Мургос е странно място — подхвана той. — Човек е склонен да вярва, че всичко, свързано с мургите, е грозно, после изведнъж се озовава в стая като тази.
— Подозирам, че грозотата е била наложена, за да удовлетвори Ктучик и Таур Ургас — отвърна Гарион. — Вероятно в душите си мургите не са по-различни от всички нас.
— Подобно мислене се смята за ерес в Мал Зет — засмя се Брадор.
— Хората във Вал Алорн мислят по доста подобен начин. — Гарион го погледна. — Мисля, че това не е просто посещение за приятелско бъбрене, Брадор. Какво сте наумили?
— Ваше величество — заговори сериозно Брадор. — Трябва незабавно да разговарям с императора. Атеска се опита да ми уреди среща с него преди да замине за Рак Веркат, но… — Мъжът разпери безпомощно ръце. — Бихте ли могли да поговорите по този въпрос с него? Въпросът не търпи отлагане.
— Не мисля, че ще мога да ви помогна, Брадор — каза Гарион. — В момента може би аз съм последният човек, когото императорът би желал да види.
— Така ли?
— Съобщих му нещо, което той не желаеше да чуе.
Раменете на Брадор се отпуснаха безсилно.
— Вие бяхте последната ми надежда, ваше величество — измърмори той.
— За какво става дума?
Брадор се поколеба, огледа се нервно, сякаш за да се убеди, че наоколо няма никого, и заговори едва чуто:
— Ваше величество. Виждали ли сте някога демон?
— Да, няколко пъти. Но това не е преживяване, което бих желал да ми се случи пак.
— Какво знаете за карандите?
— Не много. Чувал съм, че са свързани с мориндимите в северните части на Гар ог Надрак.
— Значи знаете за тях повече, отколкото повечето хора. Запознати ли сте с религиозните ритуали, практикувани от мориндимите?
Гарион кимна.
— Мориндимите боготворят демони. Това не е особено безопасна форма на религия.
Лицето на Брадор бе мрачно.
— Карандите споделят вярванията и религиозните ритуали на своите братовчеди от арктическите равнини на Запада — започна той. — След като приели вярата на Торак, гролимите се опитали да изкоренят старите религиозни ритуали, ала те се запазили в планините и сред горите. — Началникът на Бюрото на вътрешните работи замълча и отново хвърли уплашен поглед наоколо. — Белгарион — почти прошепна той. — Името Менга говори ли ви нещо?
— Не. Мисля, че не. Кой е Менга?
— Не знаем — поне не сме сигурни. Изглежда, преди около половин година е дошъл от гората и се установил на север от езеро Каранда.
— И?
— Отправил се — съвсем сам при това — до вратите на Калида в Джено и заповядал на жителите на града да се предадат. Те, разбира се, му се изсмели в лицето, ала той не им обърнал никакво внимание и начертал на земята някакви символи. След този момент хората от града въобще нямали поводи за смях. — Лицето на мелценския бюрократ придоби сивкав цвят. — Белгарион, такъв ужас в Калида не е виждал никой жив човек. Символите, които нарисувал на земята, призовали цял орляк демони — не един, нито десет, а цяла армия. Разговарях с оцелелите след това нападение. Повечето са полудели и според мен това е това истинско щастие за тях. Онова, което се е случило в Калида, буквално не може да се опише с думи.