Стаята, в която занесоха изпадналия в безсъзнание Закат, беше обикновена до аскетизъм. Леглото на императора беше съвсем прост тесен креват. Единствените други мебели бяха обикновен стол и нисък шкаф. Стените бяха бели, без никакви украшения. В единия ъгъл имаше запален мангал и кофа с дървени въглища. Сади отиде в крилото, където се намираха стаите на приятелите на Гарион, и скоро се върна с червената си кутия и торбата, в която Поулгара държеше билките и лекарствата си. Двамата тихо обсъдиха положението, а Гарион и Брадор отпратиха мъжете, донесли носилката, и любопитните войници. След това Поулгара и евнухът приготвиха пълна чаша с гореща течност, която имаше остра, неприятна миризма. Сади повдигна главата на Закат и я задържа, а Поулгара внимателно започна да сипва с лъжичка лекарството в безсилните устни на императора.
Вратата безшумно се отвори и в помещението влезе даласианската лечителка Андел.
— Дойдох веднага, щом чух за случилото се — каза тя. — Тежка ли е болестта на императора?
Поулгара я погледна сериозно и тихо каза:
— Затвори вратата, Андел.
Лечителката я изгледа странно, но бързо затвори вратата.
— Значи положението наистина е сериозно, милейди?
Поулгара кимна.
— Отровили са го — каза вълшебницата. — Не желаем това да се разчуе.
— Мога ли да помогна с нещо? — пепита Андел и се приближи с бързи, леки стъпки до леглото.
— Боя се, че не сте в състояние да сторите много. — каза й Сади.
— Все още ли не сте му дали противоотрова?
— В тези случай няма такава.
— Трябва да има. Лейди Поулгара…
Поулгара поклати тъжно глава.
— Значи не съм успяла да изпълня дълга си — изрече жената с качулката и гласът й се разтрепера. Тя се отдалечи от леглото, навела глава към пода, и в същия миг Гарион долови лек шепот, който сякаш извираше от въздуха над нея — шепот, който странно как не принадлежеше на един-единствен човек. В стаята се възцари тишина, която трая дълго, след това край леглото се появи блестяща фигура. Когато сиянието изчезна, Кайрадис, превързала очите си с воал, се изправи пред тях, протегнала леко напред ръка.
— Това не бива да се случва — заяви тя с ясен, звънлив глас. — Използвай изкуството си, лейди Поулгара. Върни го към живота. Ако той загине, всичките задачи, които стоят пред нас, ще завършат с крах. Използвай цялата си мощ и ще успееш.
— Няма да мога, Кайрадис — отговори Поулгара и остави чашата на масата. — Ако някоя отрова засегне само кръвта, обикновено успявам да я пречистя, да не говоря, че Сади разполага с пълно куфарче противоотрови. Но тази отрова прониква във всички части и елементи на тялото. Тя убива не само кръвта, но и костите и всички органи. Не е възможно да я изтръгнем от него.
Блестящата фигура край леглото започна отчаяно да кърши ръце.
— Не може да стане така — изплака горко Кайрадис. — Използва ли върховното средство?
— Какво върховно средство? Универсално лекарство ли имаш предвид? Не познавам такова.
— Но то наистина съществува, лейди Поулгара. Не съм запозната нито с неговия произход, нито с неговия състав, но от няколко години долавям целебната му мощ в света.
Поулгара погледна Андел, ала лечителката поклати безпомощно глава.
— Такова средство не ми е познато, милейди.
— Мисли, Кайрадис — изрече Поулгара настойчиво. — Всяко нещо, за което успееш да се досетиш, би могло да ни насочи във вярната посока.
Пророчицата със завързаните очи докосна леко слепоочията си с върха на пръстите си.
— Това лекарство се е появило отскоро — промърмори тя сякаш на себе си. — Възникнало е преди по-малко от двадесет години — някакво неизвестно цвете, така ми се струва. Да, някакво цвете е.
— Значи положението е съвсем безнадеждно — каза Сади. — По света има милиони цветя. — Той се изправи, прекоси стаята и отиде при Белгарат. — Струва ми се, че трябва да се махаме оттук час по-скоро — измърмори евнухът. — Щом чуят думата „отрова“, хората веднага започват да търсят някой нийсанец наоколо — и хората, в чиято компания е той. Според мен ни грози страшна опасност.
— Идва ли ти наум нещо друго, Кайрадис? — настоя Поулгара. — Няма значение на какво разстояние оттук се намира това средство.
Пророчицата продължи да се бори, лицето и изглеждаше крайно напрегнато, умът й бе потънал дълбоко в картините, открити единствено за него. Най-сетне раменете и безпомощно се отпуснаха.
— Нищо — въздъхна тя. — Видях само едно женско лице.