След това, може би защото Сади не беше запушил здраво бутилката, а може би просто защото змията отдавна беше измислила този прост начин сама да отваря вратата на дома си, малкото влечуго избута запушалката с тъпия си нос. Двете същества продължиха да мъркат, макар че сега котката очевидно бе пламнала от любопитство. Известно време Зит не се показа, а остана свенливо у дома си, ала не престана да мърка. След това внимателно измъкна глава и изплези раздвоения си език.
Котката подскочи на около три стъпки, надавайки уплашено, дрезгаво мяукане. Зит незабавно се върна в сигурната си къщичка, ала нито за миг не престана да мърка.
Предпазливо, но изгаряща от любопитство, котката отново се приближи към пръстената бутилка.
— Сади — каза императорът загрижено.
— Няма никаква непосредствена опасност, ваше величество — увери го евнухът. — Зит никога не хапе, когато мърка.
Малката зелена змия отново показа главата си от гърлото на бутилката. Този път котката само леко се отдръпна. След това любопитството надделя вродената й ненавист към влечугите и тя бавно продължи напред, за да подуши странното създание. Все още мъркайки, Зит също издаде напред тъпия си нос. Носовете на двете животни се докоснаха, те се отдръпнаха леко едно от друго. Сега и двете мъркаха високо.
— Изумително — измърмори Сади. — Струва ми се, че се харесаха.
— Моля те, Сади — жално каза императорът. — Не зная какво мислиш ти за змията си, но аз съм много привързан към моята котка. Освен това й предстои да стане майка.
— Ще поговоря с тях, ваше величество — увери го Сади. — Не съм сигурен дали ще ме послушат, ала непременно ще поприказвам с тях.
Белгарат отново се беше уединил в библиотеката и разглеждаше внимателно една голяма карта на северна Малореа.
— А, ето те и теб — рече вълшебникът, когато Гарион влезе. — Тъкмо щях да изпратя някого да те повика. Ела погледни това.
Гарион се приближи до масата.
— Какво има, дядо?
— Зандрамас е тук в Ашаба, нали? — Белгарат посочи с пръст мястото в Карандските планини.
— Да.
— А Менга се придвижва на юг и на запад от Калида — ей тук. — Възрастният мъж отново посочи картата.
— Така казва Брадор.
— Той не й позволява да навлезе в по-голямата част от континента, Гарион. Тук, в Ктхол Мургос, Зандрамас е проявила особено внимание да избягва населени местности. Нямаме никаква причина да вярваме, че ще промени подхода си, след като стигне в Малореа. Урвон ще бъде на юг от нея в Мал Яска, а пустите земи на север са практически непроходими — макар че лятото вече е почти настъпило.
— Лятото ли? О! Все забравям. — Гарион погледна картата. — Дядо, ние нямаме никаква представа къде се намира „мястото, което не съществува“. Когато Зандрамас напусне Ашаба, тя би могла да тръгне в каквато посока пожелае.
— Не мисля така, Гарион. В светлината на всичко, което се случи в Малореа — като прибавим и следния факт: на нея и е известно, че сме по следите й — всичко това ме кара да смятам, че тя прави опити да се завърне в базата на своята власт в Даршива. Всичко живо по света се е надигнало срещу нея и Зандрамас има нужда от помощ.
— Ние със сигурност не представляваме особена заплаха за нея — мрачно каза Гарион. — Та ние не можем да се измъкнем от Ктхол Мургос.
— Тъкмо по този въпрос исках да разговарям с тебе. Трябва да убедиш Закат, че за нас е жизненоважно да напуснем това място и да се доберем до Малореа колкото е възможно по-скоро.
— Да го убедя?
— Просто направи каквото трябва, Гарион. Залогът е огромен.
— Но защо тъкмо аз? — изрече Гарион, без да мисли.
Белгарат го изгледа с продължителен, проницателен поглед.
— Съжалявам — измърмори Гарион. — Забрави, че го казах.
— Добре. Аз ще го направя.
Късно вечерта котката на Закат роди седем здрави котенца. Зит просто обикаляше наоколо, предупреждавайки всички да не се приближават, като надаваше зловещо съскане. Странно защо единственият човек, когото загриженото малко влечуго допускаше до новородените котенца, беше Велвет.
През следващите няколко дни Гарион не постигна почти никакви успехи, опитвайки се да насочи разговора с възстановяващия се Закат към необходимостта да се завърне в Малореа. Императорът се извиняваше със слабостта си вследствие на отравянето, но Гарион подозираше, че той просто хитрува — малореанецът очевидно имаше достатъчно енергия за обичайните си занимания и изтъкваше, че е изтощен, само когато Гарион пожелаеше да разговаря с него за пътуването му.