Вечерта на четвъртия ден кралят на Рива реши да преговаря още веднъж, преди да прибегне към по-директни методи. Той завари Закат седнал на стол до леглото си с книга в ръка. Черните кръгове под очите му бяха изчезнали, крайниците му вече не трепереха, императорът изглеждаше отпочинал и бодър.
— А, Белгарион — рече бодро той. — Прекрасно е, че се отбиваш при мен.
— Помислих си, че ще бъде добре да дойда при теб, за да те приспя и тази вечер — отвърна Гарион с преувеличен сарказъм.
— Толкова ли личи, че се преструвам? — попита Закат.
— Да. Всеки път, когато спомена думите „кораб“ и „Малореа“ в едно и също изречение, ти веднага затваряш очи. Закат, трябва да поговорим по този въпрос, защото нямаме излишно време.
Закат скри очи с длан, опитвайки се да покаже колко е уморен.
— Нека се изразя по този начин — продължи настойчиво Гарион. — Белгарат започва да проявява нетърпение. Опитвам се да запазя цивилизования тон на нашите разговори, но ако се намеси той, положението твърде бързо ще стане неприятно.
Закат отдръпна ръка от челото си и присви очи.
— Това ми звучи като заплаха, Белгарион.
— Не — възрази Гарион. — Всъщност е приятелски съвет. Ако ти желаеш да останеш в Ктхол Мургос, това зависи само от теб — но ние трябва да продължим по пътя си към Малореа — и то скоро.
— Ами ако не ви позволя?
— Да ни позволиш ли? — изсмя се Гарион. — Закат, нима не си пораснал в същия свят като всички нас? Имаш ли най-бегла представа за какво приказваш всъщност?
— Смятам, че с това разговорът ни приключва, Белгарион — изрече студено императорът, изправи се сковано и се обърна към леглото си. Както обикновено, котката остави мяукащото си потомство в средата на неговите завивки, а след това отиде в своята застлана с вълнено одеяло кутия в ъгъла. Изгубилият търпение император погледна ядосано косматите топчици върху леглото.
— Имаш разрешението ми да се оттеглиш, Белгарион — рече през рамо той и протегна ръце към котенцата.
Зит се надигна от самия център на живата космата купчина, измери го с хладен поглед и изсъска предупредително.
— О, дано те смачкат зъбите на Торак! — изруга Закат и отдръпна ръце. — Това вече е прекалено! Веднага иди и кажи на Сади да изнесе тази проклета змия от стаята ми.
— Вече я изнася четири пъти — отвърна меко Гарион. — Тя просто идва сама. — Кралят на Рива потисна смеха си. — Може би те харесва.
— Опитваш се да бъдеш остроумен, а?
— Кой, аз ли?
— Махни веднага змията оттук!
Гарион скри ръце зад гърба си.
— Не аз, Закат. Ще отида да повикам Сади.
В коридора срещна Велвет, която се приближаваше към стаята на императора с тайнствена усмивка.
— Можеш ли да изнесеш Зит от стаята на Закат? — попита я Гарион — Тя е в леглото му заедно с котенцата.
— И сам можеш да го направиш, Белгарион — отвърна русокосото момиче. — Тя има доверие в теб.
— Не бих желал да проверявам това.
Влязоха в спалнята на императора и девойката направи реверанс и каза:
— Какво има, ваше величество?
— Можете ли да се справите с това? — попита той и посочи косматата купчина, в чиито център съскаше змията.
— Разбира се, ваше величество. — Тя се приближи към леглото и змията нервно изплези потрепващия си език. — О, я стига, Зит — скара й се русокосото момиче, вдигна полата си и започна да слага котенцата в нея. Най-накрая взе Зит и я остави сред тях. След това прекоси стаята и съвсем небрежно ги изсипа в кутията на котката. Тя отвори едно око направи място на потомството си и веднага заспа.
— Нали са много мили? — измърмори Велвет и се обърна към Закат. — О, между другото, ваше величество, Келдар и аз разбрахме кой ви е отровил.
Императорът я погледна напрегнато.
— Сигурна ли сте?
— Доколкото човек въобще може да бъде сигурен при подобни случаи. Човек рядко намира очевидци, когато има опит за убийство с отравяне. Но този човек е бил в кухнята точно по време на покушението срещу вас, и е напуснал палата след като сте се почувствали зле. Освен това репутацията му ни е известна. — Тя се усмихна на Гарион. — Забелязвал ли си, че хората винаги запомнят човек с бели очи?
— Нарадас ли? — възкликна Гарион.