Закат избърса очите си, макар че все още продължаваше да се смее, и попита краля на Рива:
— Колко време е необходимо на теб и приятелите ти, за да приготвите багажа си за път?
— Не особено много — отвърна Гарион. — Защо?
— Изведнъж ме обхвана дълбока носталгия за Мал Зет. Сега там е пролет и черешите са покрити с цветове. Мал Зет ще хареса и на тебе, и на Се’Недра, Гарион.
Гарион не беше сигурен дали пропускът на представката „Бел“ е преднамерен, или просто е увертюра към приятелство. Ала беше съвсем сигурен, че императорът на Малореа е много по-сложна личност, отколкото си бе представял.
— Надявам се, че сега ще ме извините — каза Закат. — Ала бих искал да разговарям с Брадор и да извлека още подробности за онова, което се случва в Каранда. Онзи Менга, за когото ми говори, очевидно открито подстрекава към бунт срещу короната, а аз винаги съм изпитвал силна неприязън към подобни неща.
— Мога да разбера чувствата ти по този въпрос — съгласи се любезно Гарион.
През следващите няколко дни по пътя между Рак Хага и пристанищния град Рак Ктан препускаха десетки императорски пратеници. Най-сетне една мразовита утрин, когато слънцето блестеше ярко в синьото небе и от тъмните води на езерото Хага се вдигаше гъста мъгла, тръгнаха към морския бряг. Гарион, наметнат плътно със сивата си пелерина, яздеше начело на колоната заедно със Закат, който поради някаква неизвестна причина се намираше в по-добро настроение от след първата им среща. Колоната, която ги следваше, се точеше след тях сякаш до безкрай.
— Отблъскваща гледка, нали? — рече малореанецът кисело, като погледна през рамо. — Заобиколен съм от всички страни от паразити и подмазвачи и ми се струва, че те непрекъснато се размножават като личинки в развалено месо.
— Ако наистина те притесняват толкова много, защо не ги уволниш? — попита Гарион.
— Не мога. Всички имат влиятелни роднини. Трябва много внимателно да лавирам между тях — един от тази родова групировка, който се неутрализира с друг от друга. При положение, че нито едно от семействата не държи в ръцете си прекалено много висши длъжности, те непрестанно правят заговори един срещу друг. Така не им остава време да заговорничат срещу мен.
Слънцето пълзеше по яркосиньото зимно небе и сланата полека се изпаряваше от дългите мъртви стръкчета трева или падаше от папратите и ниските храсти, оставяйки призрачни бели отпечатъци върху късия зелен мъх, пораснал навсякъде под тях.
Колоната спря за обяд, който беше също толкова обилен, както в Рак Хага.
— Надявам се, че беше достатъчно — отбеляза Закат, след като се нахраниха.
— Вие сте прекалено разглезен, милорд — каза му Поулгара. — Бързо придвижване във влажно време и няколко дни оскъдни дажби вероятно ще сторят чудеса за вашия апетит.
Закат погледна развеселено Гарион.
— Мислех си, че само ти си такъв — отбеляза той. — Но рязката откровеност, изглежда, е отличителна черта на цялото ти семейство.
Гарион сви рамене.
— Това пести време.
— Прости ми, че казвам това, Белгарион — намеси се Сади, — но какъв ли интерес би изпитало едно безсмъртно същество към изтичащото време? — Евнухът въздъхна. — Безсмъртието сигурно кара човек да изпитва дълбока удовлетвореност — като наблюдава как враговете му остаряват и умират.
— Това твърде често се надценява — каза Белгарат и отпи от пълната си халба. — Понякога изминават няколко столетия, без човек да има каквито и да било врагове. Няма какво да прави, а само наблюдава как се нижат годините.
Закат изведнъж се усмихна широко.
— Знаете ли? — обърна се той към всички. — Толкова добре не съм се чувствал от двадесет и пет години. Сякаш някой е махнал огромен товар от плещите ми.
— Това може би е под влияние на отровата — обади се дяволито Велвет. — Ако си отдъхнеш добре, това весело настроение ще отмине след месец-два.
— Маркграфинята винаги ли се държи така? — попита Закат.
— Понякога дори още по-зле — отвърна Силк.
Когато излязоха от императорската палатка, Гарион се огледа за коня си, ала не можа да го открие. След това изведнъж забеляза, че седлото и дисагите му са сложени на друго животно — едър тъмносив жребец. Озадачен, кралят на Рива погледна към Закат, който го наблюдаваше напрегнато.
— Какво е това? — попита Гарион.
— Просто малък знак за моето дълбоко уважение към тебе, Гарион — отвърна Закат с пламнали очи. — Конят ти не беше лош, ала не отговаряше на кралския ти сан. Кралят се нуждае от царствено животно за езда. Мисля, че Кретиен ще се държи достойно при всеки случай, когато е необходима величествена церемония.