Лицето на Дурник грейна в усмивка.
Ала вълшебницата Поулгара въздъхна замислено.
Ковачът погледна едва ли не свенливо към противоположния край на масата.
— Как каза, че мога да отворя тази черупка, Поул? — попита той и посочи омара, който сърдито го гледаше от чинията.
Продължиха да плават на североизток и скоро оставиха зимата зад себе си. По време на пътуването прекосиха въображаемата линия, отдалечена на равни разстояния от полюсите, и навлязоха в северното полукълбо на света. Дурник и Тот, отначало съвсем свенливо, а по-късно с нарастваща увереност, подновиха приятелството си и прекарваха дните си заедно на кърмата, мамейки рибите с ярки примамки и различна стръв, която измъкваха от корабната кухня.
Настроението на Закат остана все така нехарактерно за него слънчево, макар че разговорите му с Белгарат и Поулгара бяха насочени към природата на демоните — тема, която пораждаше много малко усмивки. Най-сетне един ден, когато бяха прекарали в морето около седмица, един слуга се приближи до Гарион и му съобщи, че императорът би искал да го види. Гарион кимна и се отправи към каютата, където обикновено Закат провеждаше аудиенциите си. Както повечето каюти на плаващия дворец, и тази беше обширна и пищно украсена. Поради широките прозорци, простиращи се по цялата дължина на кърмата, помещението беше светло и добре проветрено. Завесите бяха от алено кадифе, а красивият малореански килим беше наситено син. Закат, облечен както винаги в обикновена бяла дреха от лен, седеше на нисък, тапициран с кожа диван, вперил поглед в белоснежните гребени на вълните и ятото бели чайки, които следваха кораба. Котката лежеше и мъркаше в скута му, а той милваше разсеяно ушите й.
— Искал си да ме видиш, Закат? — каза Гарион, когато отвори вратата.
— Да. Влез, Гарион — отвърна малореанецът. — През последните няколко дни не се срещахме често. Сърдит ли си ми?
— Не съм — отвърна Гарион. — Ти беше прекалено зает, узнавайки различни неща за демоните. Аз не ги познавам толкова добре, затова не бих могъл да добавя нещо ново в разговорите ви. — Той прекоси каютата, ала по едно време спря и се наведе, за да откъсне от лявото си коляно едно от котетата.
— Те обичат да скачат по хората — усмихна се Закат.
Внезапна мисъл хрумна на Гарион и той предпазливо огледа стаята.
— Зит е тука, нали?
Закат се засмя.
— Не е. Сади измисли някакъв способ, чрез който да я държи в каютата си. — Императорът хвърли странен поглед към Гарион. — Наистина ли влечугото е толкова опасно, колкото твърди евнухът?
Гарион кимна.
— Ухапа един гролим в Рак Урга — каза той. — Умря след половин минута.
Закат потрепери.
— Не е необходимо да казваш това на Сади — рече императорът, — ала змиите не карат целия да настръхвам.
— Разговаряй със Силк. Той може да напише цяла дисертация за това колко ненавижда влечугите.
— Той е особен дребосък със сложен вътрешен свят, нали?
Гарион се усмихна.
— О, да. Животът му е изпълнен с опасности и напрежение, затова нервите му са изопнати като струните на лютня. Понякога е ексцентричен и непостоянен, но след време човек свиква с това. — Кралят на Рива изгледа критично събеседника си. — Изглеждаш особено добре — отбеляза той и седна на другия край на кожения диван. — Морският въздух сигурно ти влияе отлично.
— Всъщност, не мисля, че това се дължи на въздуха, Гарион. Смятам, че по-скоро се обяснява с факта, че спя по осем до десет часа на нощ.
— Спиш? Ти?
— Изумително, нали? — Лицето на Закат стана изведнъж много сериозно. — Предпочитам всичко това да не стигне прекалено далеч, Гарион.
— Разбира се.
— Ургит каза ли ти какво се случи, когато бях млад?
— Да.
— Навикът ми да не спя много се формира тогава. Лице, което ми бе особено скъпо, винаги се явяваше в сънищата ми и затова сънят се превърна в истинска агония за мен.
— И това чувство не отслабна? Дори и след тридесет години?
— Ни най-малко. Непрекъснато живеех, потънал в печал, чувство за вина и угризения на съвестта. Животът ми бе посветен единствено на това да отмъстя на Таур Ургас. Сабята на Чо-Хаг ме лиши от това. Бях запланувал десетки различни видове смърт за полуделия владетел — всяка по-страшна, по-ужасяваща от предната — ала той ме измами, умирайки от рана, получена по време на битка.
— Не е така — възрази Гарион. — Смъртта му беше по-ужасна от всяка друга, която би могъл да измислиш. Разговарях с Чо-Хаг за това. Таур Ургас полудял напълно, преди да го убие Чо Хаг, но живял достатъчно дълго, за да осъзнае, че е победен. Умрял, хапейки и дращейки с нокти земята, обзет от съкрушително безсилие. Не могъл да понесе факта, че е победен.