Закат се замисли и накрая каза:
— Да. Това наистина е било ужасно за него. Мисля, че сега може би не се чувствам чак толкова разочарован.
— Ти откри, че всички потомци на Ургас са мъртви и родът му е загинал. Това помогна ли ти най-сетне да се освободиш от духа, появяващ се непрестанно в сънищата ти?
— Не, Гарион. Не мисля, че тези две неща са свързани. Просто на мястото на лицето, което виждах по-рано, сега в сънищата ми се появи ново лице.
— О, така ли?
— Да, лице, чиито очи са завързани с парче плат.
— Кайрадис? Не бих ти препоръчал да мислиш за нея по този начин.
— Не ме разбра правилно, Гарион. Тя е почти дете, ала донесе в живота ми повече мир и спокойствие, отколкото някога съм познавал. Спя непробудно като младенец и се разхождам, обзет от неудържима еуфория, клокочеща в гърдите ми. — Императорът поклати глава. — Честно казано, не мога да се понасям такъв, но поради някаква причина не успявам да се овладея.
Гарион погледна през прозореца, без дори да забелязва танца на слънчевата светлина по вълните, нито чайките. След това изведнъж всичко се проясни в съзнанието му и той разбра, че предположението му е абсолютно вярно.
— Ти просто си дошъл на онзи кръстопът в живота си, за който спомена Кайрадис — рече кралят на Рива. — Радостното чувство, което изпитваш, е наградата, задето си направил правилния избор.
— Награда ли? От кого?
Гарион го погледна и изведнъж неочаквано се разсмя.
— Мисля, че все още не си готов да приемеш тази информация — каза той. — Можеш ли да повярваш напук на всичките си убеждения, че именно Кайрадис те кара сега да се чувстваш толкова добре?
— Да, по някакъв необясним начин, да.
— Истината е много по-дълбока, но все пак това е добро начало. — Гарион погледна объркания мъж пред себе си и каза съвсем сериозно: — Аз и ти сме хванати заедно в нещо, над което нямаме абсолютно никакъв контрол. Мислил съм много за това по-рано, затова ще се опитам, доколкото позволяват силите ми, да облекча шока, който ти предстои да изживееш. Просто се опитай да държиш ума си отворен за особения начин, който ще ти позволява да възприемаш света по-иначе. — Кралят на Рива се замисли за миг и продължи: — Струва ми се, че ще работим заедно — поне известно време, — значи ще е по-добре да бъдем приятели. — Той протегна дясната си ръка.
Закат се засмя.
— Защо не? — отвърна той и сграбчи здраво десницата на Гарион. — Мисля, че и двамата сме полудели като Таур Ургас, ала все пак защо не? Ние сме двамата най-могъщи мъже на света. Би трябвало да бъдем смъртни врагове, а ти ми предлагаш приятелство. Е, защо не? — Той се засмя с истинска наслада.
— Ние имаме много по-опасни смъртни врагове, Закат — все така сериозно каза Гарион. — И нито всичките войници от твоите армии, нито воините от моите ще означават нещо, когато стигнем до мястото, към което сме се запътили.
— И къде се намира то, млади ми приятелю?
— Мисля, че се нарича „мястото, което вече не съществува“.
— Бях си наумил да те попитам за него. Цялата фраза е построена на противоречие. Как е възможно да отиваш до място, което вече не съществува?
— Наистина не зная — отвърна Гарион. — Ще ти кажа, когато стигнем там.
Два дни по-късно пристигнаха в Мал Джемила, пристанище в южната част на Стара Малореа, откъдето продължиха пътешествието си на коне. Поеха на изток в лек галоп по добре поддържано шосе, прекосяващо приятна равнина, цялата свежа и зелена. Полк кавалеристи, облечени с червени туники, разчистваше пътя пред колоната. По шосето имаше станции за смяна на конете, където пътниците можеха да отпочинат и да се нахранят — не много по-различни от толнедранските ханове, осеяли пътищата на Запада — пазачите на императора бързо отстраняваха другите гости на станциите, за да освободят място за хората на Негово величество и неговите придружители.
Продължаваха с постоянна скорост напред ден след ден, и Гарион бавно започна да разбира истинското значение на думата „необятна“, с което се свързваше империята Малореа. Равнините на Алгария, които по-рано му изглеждаха безкрайни, сега сякаш просто се свиха и започнаха да му изглеждат незначителни. Заснежените върхове на Даласианските планини, издигащи се на юг, впиваха острите си зъбери в небето. Гарион скоро усети влиянието им — чувстваше се все по-малък и по-малък в това необятно пространство.
Очевидно и Се’Недра изпиташе чувството, че се смалява, и то никак не й допадаше. Коментарите й ставаха все по-остри и по-хапливи; наблюденията й — все по-разрушителни. Според нея широките дрехи, с които се обличаха селяните по тези места, бяха груби и грозни. Никак не й допадаше и устройството на палешниците, след които оставаха изорани цели акри земя зад търпеливо влачещите ги волове. Храната също не й харесваше. Дори водата — чиста като кристал, студена и вкусна, сякаш извираше от най-китните дъбрави на Толнедранските планини — я караше да се мръщи: била гадна.