— Просто трябваше да отидеш и да го направиш, нали, Актас? — викаше тя. — Трябваше да се напиеш като животно и да обидиш капитана! Сега какво ще стане с нас? Цял живот се блъсках в онова жилище за редници, което приличаше повече на кочина, и очаквах да те произведат в по-висок чин. И когато най-сетне си помислих, че нещата се оправят, ти отиваш и се насмукваш и те разжалват. Сега отново си редник!
Мъжът измърмори нещо.
— Какво каза?
— Нищо, скъпа.
— Няма да ти позволя да забравиш това, Актас, хубавичко ме чуй.
— В живота на всеки човек има върхове и падения, нали? — измърмори Сади, когато се отдалечиха.
— Не мисля, че това е нещо, на което трябва да се подигравам! — рече Се’Недра с изненадваща разпаленост. — Изхвърлят тези хора от дома им, защото съпругът си е позволил миг на глупост. Не може ли някой да направи нещо?
Закат я погледна изпитателно, после кимна на един офицер с червена пелерина, който яздеше почтително край тях.
— Разбери в кое подразделение служи мъжът — нареди императорът. — След това отиди при капитана му и му съобщи, че ще приема като лична услуга, ако Актас отново придобие по-раншния си чин — при условие, че винаги е трезвен.
— Слушам, ваше величество. — Офицерът отдаде чест и се отдалечи.
— Благодаря ти, Закат — каза Се’Недра, макар и малко сопнато.
— Удоволствието е изцяло мое, Се’Недра. — Той и се поклони от седлото си, след това се засмя. — Подозирам, че бездруго съпругата на Актас ще се погрижи той да страда в достатъчна степен за неуместното си държане.
— Не се ли страхувате, че подобни актове на милосърдие могат да подронят висотата на репутацията ви, ваше величество? — попита Сади.
— Не — отвърна Закат. — Владетелят винаги трябва да се стреми да бъде непредсказуем, Сади. Така подчинените му никога няма да се чувстват спокойни и няма да се отпускат. Освен това, ако императорът от време на време проявява щедрост и милост към по-ниските чинове, това засилва лоялността им.
— Никога ли не правиш нещо, което не е мотивирано от политиката? — попита го Гарион. Поради някаква необяснима причина лекомисленото обяснение, което Закат даде за постъпката си, го беше подразнило.
— Не мога да се досетя за такова нещо — отговори Закат. — Политиката е най-великата игра на света, Гарион, но човек трябва да я играе без никакво прекъсване, за да не изгуби силата и уменията си.
Силк се засмя.
— Аз твърдя точно същото нещо за търговията — подхвърли той. — Единствената разлика, която мога да посоча, е, че в търговията човек печели пари и по това личи колко е добър. Вие как отчитате постиженията си в политиката?
Изражението на Закат представляваше особена смесица — наполовина възбуда и веселие, наполовина абсолютна сериозност.
— Това е много просто. Келдар — отвърна той. — Ако в края на деня все още си на трона, значи си спечелил. Щом си мъртъв, значи си загубил — и всеки ден започва абсолютно нова игра.
Погледът, който му хвърли Силк, беше замислен. След миг дребничкият драснианец погледна Гарион и пръстите му леко се раздвижиха: „Трябва да говоря с тебе. Веднага.“
Гарион кимна леко, след това се наведе от седлото и опипа корема на коня.
— Какво има? — попита Закат.
— Подпругата нещо се е охлабила — отвърна Гарион и слезе от коня си. — Продължавайте напред. Ще ви настигна. Ела ми помогни, Силк.
— За какво става дума? — попита Гарион, когато императорът се отдалечи на разстояние, откъдето не можеше да ги чуе и започна да бъбри с Велвет и със Се’Недра.
— Бъди много внимателен с него, Гарион — прошепна дребният мъж, преструвайки се, че затяга подпругата. — Сега той мъничко се издаде пред нас. На повърхността е пълен с любезност и усмивки, ала същността му не се е променила много.
— Нима не се шегуваше?
— Ни най-малко. Беше абсолютно сериозен. Доведе всички ни в Мал Зет по причини, които въобще не са свързани с Менга нито с търсенето на Зандрамас. Бъди нащрек с него. Тази приятелска усмивка може да изчезне от лицето му без никакво предупреждение. — След това заговори по-високо: — Готово. Хайде да настигнем останалите.
Групата излезе на широк площад, заобиколен от всички страни с брезентови палатки, боядисани в различни разцветки на червеното, зеленото, синьото и жълтото. Площадът гъмжеше от търговци и граждани, всички облечени в пъстроцветни, свободно падащи дрехи, които стигаха до петите им.
— Къде живеят обикновените граждани, щом целият град е разделен на участъци, съответстващи на военните чинове? — попита Дурник.
Брадор, плешивият червендалест началник на Бюрото на вътрешните работи, който случайно яздеше в този момент до ковача, се усмихна широко и отвърна: