Тя го изгледа остро, след това му обърна гръб.
— Че какво толкова казах? — обърна се дребният мъж към Гарион с оскърбен тон.
— Хората винаги те подозират, Силк — отвърна му Гарион. — Никога не могат да са сигурни дали не им се подиграваш. Мислех, че го знаеш.
Силк въздъхна трагично и се оплака:
— Никой не ме разбира.
— О, мисля, че си им напълно ясен.
Площадите и парковете зад пояса от паркове и градини изглеждаха по-величествени, къщите бяха по-големи и се издигаха на известно разстояние една от друга. Ала все така излъчваха сковаваща еднаквост, някакво строго еднообразие, гарантиращо, че хора с един и същи чин получават абсолютно еднакви жилища.
Друга широка ивица морави и дървета се простираше зад големите къщи на генералите и търговците, които имаха равен чин с тях, а след зеленината се издигаше внушителната мраморна централна част на града, която имаше свои собствени стени и излъскани до блясък порти.
— Императорският палат — каза Закат с безразличие. — Какво сте направили ей там? — обърна се той към Брадор и посочи дълга редица високи сгради, издигащи се недалеч от южната стена на вътрешния град.
Брадор се изкашля деликатно.
— Това са кабинетите на бюрократичната прослойка, ваше величество. Дадохте разрешение да ги построим точно преди битката в Тул Марду.
Закат сви устни и подхвърли:
— Не очаквах толкова мащабни строежи.
— Ние сме твърде много, ваше величество — обясни Брадор. — И ни се стори, че ще постигнем по-голяма хармония, ако всяко бюро разполага със своя собствена сграда. — Бюрократът изглеждаше така, сякаш искаше да се извини за някакво провинение. — Наистина имахме нужда от това пространство — обясни той на Сади, сякаш се оправдаваше. — Бяхме натъпкани в едни и същи помещения заедно с военните. Много често хора от различни бюра трябваше да работят в един и същи кабинет. А сега може да се работи много по-ефективно, нали?
— Бих предпочел да не ме въвличате в този спор, ваша милост — отвърна Сади.
— Просто се опитвах да се възползвам от експертните знания на ваша милост по отношение управлението на държавата.
— Палатът на Салмисра в известна степен е уникален — каза Сади. — Ние обичаме да сме наблъскани по много хора на едно място. Това ни дава по-голяма възможност да се шпионираме, да се убиваме и интригантстваме, както и да осъществяваме останалите нормални функции на управлението.
Когато се приближиха до портите на императорския комплекс, Гарион с немалка изненада забеляза, че дебелите бронзови порти са украсени с тънък слой ковано злато и сендарското му наследство, изразяващо се в крайна пестеливост, се разтрепери при мисълта за подобна неоправдана разточителност. Ала Се’Недра огледа безценните порти с неприкрито желание да стане тяхна притежателка.
— Не би могла да ги преместиш оттук — каза Силк.
— Какво? — попита тя разсеяно.
— Портите. Прекалено са тежки, за да ги открадне човек.
— Млъкни, Силк — прекъсна го тя, без да му обръща особено внимание, а погледът й продължаваше да оценява позлатените порти.
Дребничкият драснианец започна да се смее гръмогласно и кралицата го изгледа, като опасно присви очи.
— Струва ми се, ме ще се върна назад, за да проверя какво задържа Белгарат — подхвърли Силк.
— Да, добре ще е — каза тя, след това погледна Гарион, който се опитваше да прикрие широката си усмивка. — Нещо смешно?
— О, нищо, скъпа — бързо отвърна той. — Просто се наслаждавам на града.
Пазачите на портите нямаха нито излъскани доспехи, нито пера на шлемовете като церемониалната стража в Тол Хонет. Всички носеха блестящи ризници върху обичайните червени туники, широки панталони, пъхнати във високите до коленете ботуши, червени наметала и остри конусовидни шлемове и изглеждаха съвсем като войници на бойното поле. Те посрещнаха Кал Закат с рязко изречени военни поздрави и когато императорът мина през позлатените порти, гръмнаха фанфари.
— Винаги съм ненавиждал това — каза доверително владетелят на Малореа на Гарион. — Тези звуци дразнят слуха ми.
— Аз пък се дразня от хората, които вървят след мен, надявайки се, че ще поискам нещо — призна му Гарион.
— Това понякога е удобно.
— Понякога — съгласи се Гарион. — Ала престана да бъде удобно, когато един от тях хвърли нож, опитвайки се да го забие в гърба ми.
— Наистина ли? Мислех си, че твоите хора буквално се прекланят пред теб.
— Това беше недоразумение. Младият мъж и аз разговаряхме по този въпрос и той ми обеща да на го прави повече.
— И това беше всичко? — възкликна изумено Закат. — Не го ли екзекутира?