Погледът на Атеска блесна като стомана, ала очите на Гарион му отговориха с не по-малка твърдост. Известно време двамата се бориха с погледи.
— При цялото уважение, което ви дължа, ваше величество — най-сетне заговори Атеска, — ви съветвам да не злоупотребявате още веднъж с гостоприемството ми.
— Ще го сторя само ако положението го налага, генерале.
— Ще наредя на хората си да подготвят носилка за съпругата ви — каза Атеска. — Нека бъдем готови за тръгване утре рано сутринта. След като кралицата е болна, трябва да стигнем в Рак Хага колкото е възможно по-скоро.
— Благодаря, генерале — отвърна му Гарион.
Атеска се поклони хладно, обърна се и излезе.
— Не се ли държа прекалено твърдо, Белгарион? — промърмори Сади. — В момента ние сме в ръцете на Атеска.
— Не ми допадна отношението му — изсумтя Гарион, след това погледна Белгарат, чието лице изразяваше неодобрение, и попита:
— Е?
— Нищо не съм казал.
— Не е нужно да го правиш. Просто зная какво мислеше през цялото време.
— В такъв случай не е нужно да ти говоря за това, нали?
Утрото на следващия ден беше студено и мразовито, ала снегът бе спрял. Гарион яздеше с угрижено лице до носилката на Се’Недра, поставена върху два коня. Пътят, по който се движеха, водеше на северозапад и минаваше край изгорени села и опустошени градове. Развалините бяха покрити с дебел слой влажен сняг, всяко селище бе заобиколено с кръстове и колове, върху които още се виждаха мъртвите жертви.
В ранните часове на следобеда процесията им се изкачи на билото на един хълм. Оттам пред погледите на хората се разкриха оловносивите багри на град Рак Хага; простиращ се на север и изток; на близкия бряг се издигаше големият, укрепен с високи стени вътрешен град.
— Рак Хага — каза Атеска и в гласа му се промъкнаха неприкрити нотки на облекчение.
Продължиха надолу към града. Студен, остър вятър духаше откъм езерото, развяваше гривите на конете и караше наметалата на хората да плющят.
— Строй се! — нареди Атеска на хората си.
Облечените с червени наметала малореанци се подредиха в две редици и се изправиха на седлата си.
В някои участъци стените на Рак Хага бяха разрушени, ръбовете на бойниците по кулите бяха нащърбени и издълбани от градушката стрели със стоманени върхове, с които нападателите бяха обстрелвали града. По време на последното нападение срещу Рак Хага тежките градски порти бяха разбити и сега висяха на ръждясалите панти.
Пазачите пред портите заеха стойка „мирно“ и отдадоха чест, когато Атеска поведе процесията към вътрешността на града. Разбитите каменни къщи зад стените бяха поредното свидетелство за свирепите опустошения, които бе претърпял градът. Много от постройките бяха останали без покриви, почернелите от сажди прозорци зееха към задръстените с отломки улици. Група намръщени мурги, оковани във вериги, разчистваха улиците от руините под бдителните погледи, на отряд малореански войници.
— Знаете ли — отбеляза Силк, — всъщност за пръв път през живота си виждам някой мург да работи. Не мислех, че тези хора знаят как се прави това.
Щабът на малореанската армия в Ктхол Мургос беше разположен в голяма жълта тухлена къща почти в центъра на града. Фасадата й беше обърната към широк, покрит със сняг площад. Към главния вход водеше мраморно стълбище, от двете страни на което стояха на пост малореански войници с червени пелерини.
— Бившата резиденция на военния губернатор на Хага от страна на мургите — отбеляза Сади.
— Значи си бил тук? — попита Силк.
— Да, когато бях млад — отговори Сади. — Рак Хага винаги е била центърът на търговията с роби.
Атеска слезе от коня си, обърна се към един от офицерите си и заповяда:
— Капитане, наредете на хората си да внесат носилката на кралицата. Нека бъдат особено внимателни.
Останалите от процесията слязоха от седлата, подчинените на капитана свалиха носилката на Се’Недра от двата коня и започнаха да я качват по мраморното стълбище, следвайки на няколко стъпки генерал Атеска.
Непосредствено зад широката врата имаше полирана маса. Зад нея седеше мъж с нагъл вид, облечен в скъпа алена униформа. В срещуположния край на помещението, непосредствено до стената, бяха подредени столове, заети от официални служители, които изглеждаха твърде отегчени.
— Изложете естеството на работата, поради която идвате — рязко каза офицерът зад полираната маса.