— Какво е това?
Слаб шум, подобен на безкрайно далечен тътен на гръмотевица, тих звук — едва ли не само трептене на въздуха — отекна проточено и корабът потрепна в отговор, като че ли гръмотевицата бе проехтяла дълбоко под водата. Очите на двамата малайци на кормилото блеснаха към белите хора, но тъмните им ръце както преди стискаха здраво спиците. Острият корпус на кораба, устремил се напред, сякаш се повдигна с няколко инча по цялата си дължина, като че ли отстъпи пред нещо по-силно от него, после отново се отпусна надолу и пак неизменно продължи своята работа — да пори гладката морска повърхност. Той престана да трепери и изведнъж слабият тътен на гръмотевицата стихна, като че ли корабът бе пресякъл само някаква тясна ивица неспокойна вода и виещ вятър.
Глава четвърта
Около месец по-късно, когато в отговор на преките въпроси се опитваше чистосърдечно да разкаже за случилото се, Джим обикновено добавяше:
— „Патна“ премина през нещо така леко, както пропълзява змия през тояга.
Сравнението беше сполучливо. Разпитът имаше за цел да разкрие фактите и се водеше в полицейския съд на едно от източните пристанища. Джим стоеше на подиума за свидетели и бузите му пламтяха, въпреки че залата с високи стени беше прохладна; големите пуйки18 тихичко се въртяха над главата му, а отдолу го гледаха много очи, към него бяха извърнати лица — мургави, бели, червени, — лица съсредоточени, застинали, сякаш всички тези хора, насядали на тесните, поставени в строги редици скамейки, бяха покорени от чара на неговия глас. А гласът му звучеше много силно и на Джим той се струваше страшен — това беше единственият звук, който се чуваше в целия свят, защото ясните въпроси, които изтръгваха от него отговор, сякаш се наслагваха в гърдите му, тревожни, болезнени, остри и безмълвни като страшните въпроси на съвестта. Навън слънцето печеше, а тук вятърът на големите пунки предизвикваше тръпки и от срам Джим гореше в огън, а прикованите в него очи го пробождаха като ножове. Лицето на председателя на съда, гладко обръснато и безстрастно, го гледаше с мъртвешка бледност, оградено от червените лица на двамата морски асесори19. Светлината от широкия прозорец под тавана падаше върху главите и раменете на тези трима души и те рязко се открояваха в полумрака на голямата съдебна зала, където публиката сякаш се състоеше от сенки с втренчени погледи. Нужни им бяха факти. Факти! Те искаха от него факти, сякаш фактите могат да обяснят всичко!
— Като дойдохте до заключение, че сте се ударили в нещо, което е плавало във водата — да речем, отломък от някакъв кораб, — вашият капитан ви заповяда да отидете на носа и да установите дали не е станала някаква повреда. Считахте ли вие това за възможно, вземайки под внимание силата на удара? — попита асесорът, който седеше отляво.
Той имаше рядка брада във формата на подкова и изпъкнали скули: опрял се с лакти на масата, стискаше своите груби ръце пред лицето си и гледаше Джим със замислените си сини очи. Другият асесор, едър мъж с надменна физиономия, облегнат на стола и изпънал лявата си ръка, тихичко барабанеше с пръсти по бележника пред себе си. В средата председателят, изправен в широкото си кресло и склонил леко глава на рамото си, беше скръстил ръце на гърди; до мастилницата му стоеше стъклена ваза с цветя.
— Не, не считах — каза Джим. — Наредиха ми да не викам никого и да не вдигам шум, за да се избегне паниката. Тази предпазливост аз сметнах за разумна. Взех един от фенерите, които висяха под тентата, и се упътих към носа. Като отворих люка на форпика20, чух някакво пляскане. Тогава спуснах надолу фенера, доколкото позволяваше въжето, и видях, че форпикът е повече от половината залят от вода. Тогава разбрах, че някъде под водолинията трябва да има голяма пробойна. — Той замълча.
— Така… — каза единият асесор, загледан в бележника си с мечтателна усмивка; той през всичкото време барабанеше с пръсти, докосвайки безшумно хартията.
— В онзи момент не мислех за опасност. Трябва да съм бил малко развълнуван: всичко това се случи така тихо и така неочаквано. Знаех, че на кораба няма друга преграда освен аварийната, която отделяше форпика от форхолда21. Тръгнах назад да доложа на капитана. До трапа се сблъсках с втория механик; той сякаш беше уплашен и ми съобщи, че, изглежда, си е счупил лявата ръка; като слизал надолу, се подхлъзнал на горното стъпало и паднал, когато съм бил на носа. Вторият механик възкликна; „Боже мой! Тази гнила преграда ще рухне след минута и проклетото корито ще отиде на дъното заедно с нас като буца олово!“