Малаецът, който докарал Тамб Итам и девойката в Самаранг, също се намирал там. Дорамин бил „не толкова разгневен, колкото много други“ — каза ми той, но бил поразен от голям ужас и изумление „пред човешката съдба, която надвисва над главите на хората като облак, зареден със светкавица“.
Същият малаец ми разказа, че по даден знак от Дорамин снели покривалото от Даин Варис и всички видели този, когото така често наричали „приятеля на белия господар“; той не се бил изменил, клепачите му били леко отворени, сякаш се събуждал от сън. Дорамин се навел още повече напред, като човек, който търси нещо, паднало на земята. Очите му оглеждали тялото от краката до главата, търсейки може би да открият рана. А тя била малка, на челото; и нито дума не била изречена, когато един от присъствуващите се навел и свалил сребърния пръстен от вкочанясалия пръст. Той го подал безмълвно на Дорамин. Унил и изпълнен със страх шепот се разнесъл сред множеството, когато то зърнало този познат амулет. Старият накхода впил в него широко отворените си очи и изведнъж от гърдите му се изтръгнал отчаян вик — рев на болка и ярост, мощен като рева на ранен бик; и силата на неговия гняв и скръб, които се разбирали без думи, вселила голям страх в сърцата на хората. След това се възцарила гробна тишина и четирима души отнесли тялото настрана. Те го положили под едно дърво и веднага всички жени, родственички на Дорамин, почнали проточено да оплакват мъртвеца; те изразявали скръбта си с пискливи викове. Слънцето залязвало и в паузите между виковете на оплаквачките се чували само високите напевни гласове на двама старци, които четели молитви от корана.
Почти по същото време Джим стоял облегнат на един от топовете, с гръб към дома си и гледал към реката, а девойката на вратите, задъхваща се, като след бягане, го гледала през двора. Тамб Итам стоял недалеч от господаря си и търпеливо чакал това, което щяло да се случи. Изведнъж Джим, който, изглежда, бил вглъбен в тих размисъл, се обърнал към него и казал:
— Време е с това да се свърши.
— Туан? — произнесъл Тамб Итам, като бързо пристъпил напред.
Той не знаел какво иска да каже с тези думи господарят му, но веднага щом Джим помръднал, девойката потрепнала и слязла долу, на двора. Сигурно вече не се е мяркал никой друг от обитателите на къщата. Джуъл леко залитала и по средата на пътя извикала Джим, който отново сякаш бил унесен в тихо съзерцание на реката. Той се обърнал и се облегнал с гръб на оръдието.
— Ще се сражаваш ли? — извикала тя.
— Няма за какво да се сражавам — отвърнал той. — Нищо не е загубено.
С тези думи той пристъпил към нея.
— Искаш ли да избягаш? — извикала тя отново.
— Няма къде… — казал Джим, като се спрял, и тя също се спряла безмълвна, впивайки в него очи.
— И ти ще си вървиш? — бавно изрекла тя.
Джим навел глава.
— Ах! — възкликнала девойката, без да сваля от него очи. — Ти си безумец и лъжец. Помниш ли онази нощ, когато те молех да ме оставиш, а ти каза, че нямаш сили? Че това е невъзможно? Невъзможно! Помниш ли, ти каза, че никога няма да ме напуснеш? Защо? Та аз не исках никакви обещания. Ти сам обеща, спомни си!
— Достатъчно, бедна моя — казал Джим. — Не си струва никой да ме задържа…
Тамб Итам каза, че докато те говорели, Джуъл се смяла силно и безсмислено, като че бог й отнел разума, за да я накаже. Неговият господар се хванал за главата. Той бил в обичайния си костюм, но без шапка. Изведнъж девойката престанала да се смее.
— За последен път те питам… Ще се защищаваш ли? — заплашително извикала тя.
— Нищо не може да ме уязви — казал той с последен проблясък на превъзходния си егоизъм.
Тамб Итам видял как девойката се навела напред, простряла ръце и се затичала бързо към него. Хвърлила се на гърдите му и обвила врата му.
— Но аз ще те държа — ей така! — извикала тя. — Ти си мой!
Тя ридаела на рамото му. Небето над Патусан било кървавочервено, необятно, струящо като открита рана. Огромното малиново слънце се приютило сред върховете на дърветата и гората долу почнала да изглежда черна, зловеща.
Тамб Итам ми каза, че същата вечер небето било гневно и страшно. Охотно се съгласявам с това, защото зная, че същия ден бе преминал циклон на шейсет мили от крайбрежието, макар в Патусан да духал само ленив ветрец.