Тълпата, която отстъпила зад гърба на Джим, когато Дорамин вдигнал ръката си, след изстрела се втурнала възбудено напред. Казват, че белият човек хвърлил надясно и наляво, към всички тези лица горд, непреклонен поглед. После, като вдигнал ръка към устните си, паднал мъртъв по очи.
И това е краят. Джим се изгубва в сянката на облака, загадъчен, забравен, непростен и необикновено далечен. В най-безумните си детски мечти той не можел да си представи примамливото видение на такъв изумителен успех. Защото е твърде възможно в краткия миг, когато младежът хвърлил последния си горд и непреклонен поглед, да е видял лика на онзи благоприятен случай, който подобно на източна невяста бе застанала до него под своето покривало.
Но Джим е напълно зрим за нас — той, неизвестният завоевател на славата, който се изтръгва от обятията на ревнивата любов, подчинявайки се на знака, на зова на своя възвишен егоизъм. Той напуска живата жена, за да отпразнува жестоката си венчавка със своя призрачен идеал. Интересно дали Джим е напълно удовлетворен сега? Ние би трябвало да знаем. Той е един от нас и нима аз не гарантирах веднъж като извикан призрак неговото вечно постоянство? Нима съм могъл така да сгреша? Сега него го няма и в някои дни аз с огромна непреодолима сила чувствувам реалността на неговото битие; обаче, кълна се в честта си, има и такива минути, в които Джим се отдалечава от мен като невъплътен дух, който блуждае сред страстите на тази земя, готов покорно да откликне на зова на собствения си свят на сенките.
Кой знае? Той си отиде, без да бъде разгадан до самия си край, а бедната девойка, безмълвна и бездейна, живее в дома на Щайн. Естественикът много остаря напоследък. Той сам го съзнава и често казва, че „се готви да напусне всичко това… да го напусне…“ — и тъжно махва с ръка към своите пеперуди.
Септември 1899 — юли 1900
Бележка на автора
Когато този роман се появи за пръв път като отделна книга, възникна мнението, че съм се поувлякъл. Някои рецензенти твърдяха, че произведението, започнато като разказ, се е изплъзнало от контрола на автора. Един-двама считаха това за съвсем безспорен факт и то, изглежда, ги забавляваше. Те заявиха: повествователната форма си има свои закони. Твърдяха, че никой не може тъй дълго да говори, а другите тъй дълго да го слушат. Такова нещо, казваха те, е малко вероятно.
Като мислих върху тези преценки близо шестнайсет години, аз престанах да бъда съвсем уверен в правотата им. Известни са хора, които до полунощ си разказват „интересни случки“. Тук имаме само една случка, но разказвачът говори с прекъсвания, които дават възможност за известен отдих; а що се отнася до издръжливостта на слушателите, следва да се приеме постулатът, че историята им е била интересна. Това е необходима предпоставка. Ако не вярвах, че тази история е била интересна, никога нямаше да започна да я описвам. Колкото до чисто физическата издръжливост на хората, всички знаем, че някои речи в Парламента са били произнасяни в продължение на близо шест, не три часа, а тази част от книгата, в която е даден разказът на Марлоу, може да се прочете на глас, бих казал, за по-малко от три часа. Освен това, макар да съм изпуснал всички незначителни подробности, можем да предположим, че през онази вечер са били поднасяни освежителни напитки — чаша минерална вода или нещо подобно, — които помагат на разказвача да говори по-продължително време.
Признавам, че първоначално бях намислил да напиша разказа, който описва само епизода с поклонническия кораб; нищо повече. И това беше съвсем разумен замисъл. Обаче като написах няколко страници, аз останах недоволен поради някаква причина и зарязах разказа за известно време. Извадих го отново от чекмеджето чак когато покойният мистър Уилям Блакуд ми намекна, че трябва пак да дам нещо за неговото списание.
Едва тогава съзнах, че епизодът с поклонническия кораб може да послужи за начало на свободно, волно повествование; съзнах и това, че този епизод може да придаде на „чувството за съществуване“ прост и ярък колорит. Ала всички тези предварителни настроения и подбуди бяха тогава мъгляви у мен и не ми се струват по-ясни дори сега, след толкова години.
Няколкото страници, които бях зарязал, повлияха до известна степен върху избора на темата. Но целия епизод преработих наново. Като се залових за работа, аз вече знаех, че книгата ще излезе дълга, макар да не предвиждах, че тя ще се проточи в повече от тринадесет броя на „Мага“.