Наблюдавах внимателно този юноша. Харесваше ми неговата външност; тя ми беше добре позната; произходът му бе добър; момъкът беше един от нас. И сякаш той представляваше всички хора със същия произход, мъже и жени, за които няма да кажеш, че са умни или занимателни, но целият им живот почива на честната вяра и инстинктивното мъжество. Нямам предвид някакво военно, гражданско или каквото и да било особено мъжество, говоря за вродената способност да се посрещат смело изкушенията… за готовността, почти напълно лишена от разсъдъчен елемент, но и без всякаква полза… за силата на съпротивление, неизящна, ако искате дори, но безценна… за безумната и блажена твърдост пред ужасите в живота и в самите нас, пред властта на природата и съблазнителната корупция на хората… Такова упорство почива на вярата, която не могат да съкрушат нито фактите, нито лошият пример, нито въздействието на идеите. По дяволите идеите! Те са скитници, несретници, които чукат на задната врата на вашата душа, и всяка идея отнася със себе си частица от самите вас, трохичка от онази вяра в немногото прости истини, към които трябва да се придържате, ако искате да живеете благоприлично и да умрете спокойно!
Всичко това няма пряко отношение към Джим; но неговата външност беше толкова характерна за онези добри и глуповати хора, редом с които се чувствуваш приятно — хората, които не се вълнуват от прищевките на ума или, да кажем, от извратеността на духа. На такъв момък само поради външния му вид бихте поверили палубата — изразявам се образно и като професионалист. Бих му я поверил и искам да знам кой не би сторил същото. Нима аз в своето време не съм обучавал толкова юноши да се справят с трудностите на службата в английския търговски флот? Учил съм ги на морския занаят, цялата тайна на който може да се изрази с една кратка фраза, но всеки ден трябва наново да се набива в младите глави, докато стане съставна част от всяка тяхна мисъл, когато са будни… докато проникне и във всичките им юношески съновидения! Морето беше великодушно към мен, ала когато си спомня всички тези момчета, минали през ръцете ми — някои от тях вече са възрастни, други се удавиха, но всички бяха добри моряци, — ми се струва, че и аз не съм останал длъжник на морето. Утре да се върна в родината си, кълна се, че и два дни няма да минат и някакъв почернял от слънцето млад помощник-капитан ще ме настигне на вратата на някой док и свежият му, плътен глас ще прозвучи над главата ми:
— Помните ли ме, сър? Не? Но това съм аз, еди-кой си. Бях юнга при вас. — Сетне ще каже името на кораба и ще добави: — Това беше първото ми плаване.
И аз ще си спомня смутеното момче, не по-високо от облегалото на този стол; майката и може би по-голямата сестра стоят на кея, стоят съвсем притихнали и твърде потиснати, за да могат да помахат с кърпа след кораба, който се плъзга гладко към изхода на пристанището, или пък някой баща на средна възраст, дошъл рано да изпрати своето момче, остава на борда цялата сутрин, тъй като го е заинтересувало устройството на скрипеца за вдигане на котви, забавя се твърде много и в най-последната минута се измъква с труд на брега, когато няма вече време да се сбогува. Боцманът от кърмата ми извиква проточено:
— Почакайте мъничко, господин помощник. Тук един джентълмен иска да слезе на брега… Побързайте, сър. Нас малко да заминете с нас за Талкахуано26. Време е да слизате; хайде, полечка… Така. Отпусни пак предните въжета!