Понякога са ми задавали въпроса, не е ли това най-любимата ми книга. Аз съм голям враг на фаворизирането в обществения живот, в личния живот и дори в деликатното отношение на писателя към неговите творби. По принцип не желая да имам фаворити; обаче не мога да си позволя да кажа, че изпитвам неудоволствие и досада от предпочитанието, което някои оказват на моя роман „Господарят Джим“. Няма да кажа и това, че „се отказвам да го разбера“… Не! Но веднъж стана така, че бях изненадан и учуден. Един мой приятел се бе върнал от Италия, където разговарял с някаква дама, която не харесвала тази книга. Изразих съжалението си, но ме учуди причината за такова неодобрение. „Вижте — рекла тя, — всичко това е прекалено болезнено!“
Присъдата ме накара да прекарам цял час в неспокойни мисли. Накрая дойдох до заключението, че тази дама не може да бъде италианка, макар да допускам, че темата до известна степен е чужда на нормално чувствителните жени. Питам се дори дали тя изобщо е била от Европа. Във всеки случай нито един човек, в жилите на когото тече романска кръв, не би открил нещо прекалено болезнено в острото чувство, с което реагираме, когато изгубим честта си. Подобна реакция е или погрешна, или правилна, или изкуствена; и може би моят Джим ще се окаже тип, който се среща рядко в живота. Но мога да уверя своите читатели, че той не е плод на студено и извратено мислене. Нито е сътворен от северните мъгли. През едно слънчево утро, в обикновената обстановка на един източен рейд аз го видях да минава край мен — привлекателен, внушителен, в сянката на облак, съвсем мълчалив. Точно такъв трябваше да бъде той. И моята задача беше: с цялото съчувствие, на което съм способен, да намеря подходящи думи, за да го опиша. Той беше „един от нас“.
Юни 1917 г.
Дж. К.