Дребното човече с превързаната ръка се завтече подир каретата:
— Капитане! Чуйте, капитане! Чуй-те-е-е! — Но след няколко крачки се спря, наведе глава и бавно пое назад. Когато колелата затрополиха, младият човек рязко се обърна. Той не направи повече никакви движения и жестове и отново застина на мястото си, загледан след изчезналата гари.
Всичко това стана значително по-бързо, отколкото го разказвам аз, тъй като се опитвам с бавната си реч да ви предам мигновени зрителни впечатления. След миг на сцената се появи кларкът мелез, изпратен от Арчи да се погрижи за бедните моряци от претърпялата корабокрушение „Патна“. Изпълнен с ентусиазъм, той бе дотичал гологлав, като се озърташе надясно и наляво, горейки от желание да осъществи своята мисъл. Тя беше обречена на неуспех, доколкото работата засягаше главната особа; обаче кларкът колебливо се приближи до останалите и почти веднага влезе в остра препирня с човека с превързаната ръка; излиза, че последният бе горял от желание да започне свада. Той заяви, че няма намерение да слуша заповеди — не, дявол да го вземе! Нямало да го сплашат с лъжи, които поднася този дързък писарушка мелез. Той няма да търпи грубости от „подобна личност“, дори да му се казва истината. Твърдото му решение е да легне на легло.
— Ако не бяхте проклет португалец — чух аз неговия рев, — щяхте да разберете, че болницата е единственото подходящо за мен място!
Той тикна здравия си юмрук под носа на служителя; почна да се събира тълпа; кларкът се обърка, но правейки всичко възможно да се покаже човек с достойнство, се опитваше да обясни намеренията си. Аз си отидох, без да дочакам края.
Случи се така, че в същото време в болницата лежеше един от моите матроси; като отидох да го навестя, един ден преди началото на следствието, видях в отделението за бели същия онзи дребничък човечец; той се мяташе по гръб, бълнуваше и ръката му беше в шини. За мое най-голямо учудване дългият с увисналите мустаци също се бе промъкнал в болницата. Помня, бе ми направило впечатление как той се измъкна по време на свадата — ту подскачайки, ту влачейки крака, като се мъчеше упорито да не изглежда уплашен. Навярно не беше новак в пристанището и в своето отчаяние се упъти право към билярдната й пивницата на Мариани, която се намираше до пазара. Този отвратителен мерзавец Мариани се познаваше с дългия и бе поощрил порочните му склонности в едно-две други пристанища; сега той го посрещна раболепно и като го снабди със запас бутилки, го заключи в една от стаите на горния етаж на жалкия си коптор. Очевидно дългият се боеше да не го преследват и искаше да се скрие. Дълго след това Мариани (дошъл веднъж на борда на моя кораб, за да получи от стюарда пари за пури) ми съобщи, че за този човек бил готов да направи и нещо повече, без да разпитва за каквото и да било, от благодарност за някаква голяма услуга, сторена му много отдавна от дългия — поне така го разбрах аз. Той два пъти се удари с юмрук в мургавите гърди, опули големите си черни очи — в тях блеснаха сълзи — и възкликна:
— Антонио никога не забравя, Антонио никога не забравя!
Каква беше тази голяма услуга, не можах никога да науча. Но той му даде възможност да се заключи в стаята, където имаше стол, маса, в единия ъгъл дюшек и купчина паднала мазилка; дългият, отдал се на безразсъден страх, можеше да поддържа духа си с напитките на Мариани. Това продължи дотогава, докато на третия ден вечерта, надавайки няколко ужасяващи вика, бе принуден да побегне от легиона стоножки. Той бързо отвори вратата, прелетя с главоломен скок през нестабилната малка стълбичка и падна точно на корема на Мариани, след това се изправи на крака и побягна като заек по улиците. Рано сутринта полицията го намери върху една купчина боклук и го арестува. Отначало му се стори, че го мъкнат към бесилката и геройски се бореше да се изтръгне от ръцете на полицаите; но когато приседнах до леглото му, той лежеше много спокойно и бе прекарал вече два дни в това състояние. Слабото му бронзово лице с бели мустаци изглеждаше хубаво и спокойно върху възглавницата; то би приличало на лицето на изтощен войн с детска душа, ако не беше странната тревога, която се четеше в безизразния блясък на погледа му, напомнящ непознато чудовище, което мълчаливо се е притаило зад остъклената рамка на прозореца. Беше толкова удивително спокоен, че в мен се роди странната надежда да чуя от него някакво обяснение за това нашумяло дело.