Не мога да кажа защо ми се искаше толкова да проникна в трагичните подробности на събитието, което в края на краищата ме засягаше само като член на известна корпорация; нейните членове са свързани само с безславен труд и известни норми на поведение. Наречете това, ако щете, нездраво любопитство; във всеки случай аз несъмнено исках да открия нещо. Може би подсъзнателно се надявах да намеря някаква тайна, изкупваща причина, снизходително обяснение, сянка от смекчаващи обстоятелства. Сега разбирам, че надеждата ми е била неосъществима, защото се надявах да превъзмогна най-солидния призрак, създаден от човека — гнетящото съмнение, което те обвива внезапно като мъгла, скрито и глождещо като червей и по-страшно от неизбежността на смъртта — съмнение във върховната власт на твърдо установените норми. С него е тежко да се сблъскаш; тъкмо то поражда паника или тласка към малки подлости; в него се крие гибел. Вярвах ли аз в чудо? И защо така страстно го желаех? Може би заради самия себе си търсех поне сянка на оправдание за този млад човек, когото виждах за пръв път, но дори само външността му придаваше особена насока на моите мисли — сега, когато знаех за неговата слабост и тази слабост ми се струваше тайнствена и ужасна, сякаш напомняше за съдбата разрушителка, която дебне всички нас, които на млади години сме приличали на него.
Боя се, че такъв е бил тайният мотив на моето дебнене. Да, несъмнено съм очаквал чудо. Единственото, което ми се струва чудно сега, след като минаха толкова години, е моята безгранична глупост. Аз действително очаквах от този пострадал и подозрителен инвалид някакво заклинание срещу духа на съмненията и, изглежда, съм бил на границата на отчаянието, щом, без да губя време, след няколко обикновени и дружелюбни фрази, на които онзи отвърна с неохота, както подобава на всеки истински болен, изрекох думата „Патна“, като я облякох във формата на деликатен въпрос — сякаш я обвих в коприна. Бях нарочно деликатен: не исках да го изплаша. Той не ме интересуваше; към него не изпитвах нито злоба, нито жалост; преживяванията му нямаха никакво значение, изкуплението му не ме засягаше. Бе изградил своя живот върху дребни подлости и повече от това не можеше да внушава нито отвращение, нито жал. Той повтори въпросително:
— „Патна“? — После, изглежда, напрегна паметта си и рече: — Точно така. Отдавна съм тук. Видях я как отиде на дъното.
Като чух такава нескопосна лъжа, изпитах желание да дам изблик на негодуванието си, но той добави спокойно:
— Тя гъмжеше от влечуги.
Замислих се. Какво ли искаше да каже? В стъклените му очи, които гледаха тъжно моите, като че бе застинал ужас.
— Вдигнаха ме от леглото, за да я погледам как потъва — продължи той замислено.
Гласът му изведнъж застрашително се усили. Разкайвах се за своята глупост. В отделението не се виждаше никъде белоснежната касинка на сестрата; пред мен се простираше дълъг ред празни железни легла; само на едно от тях седеше някакъв слаб и мургав човек с бяла превръзка на челото — пострадал при злополука на рейда. Изведнъж интересният за мен болен протегна ръка, тънка като пипало, и се вкопчи в рамото ми.
— Аз единствен можах да забележа. Всички знаят какъв остър поглед имам. Ето за какво, изглежда, са ме извикали. Никой от тях не е успял да види как тя почна да потъва, но са видели как се е скрила под водата и тогава всички са почнали да крещят високо… ей така…
Вълчият му вой прониза цялото ми същество.
— Ох, запушете му гърлото! — ядосано заскимтя пострадалият при злополуката.
— Вие май не ми вярвате — продължи другият с безгранично високомерие. — Казвам ви от тази страна на Персийския залив няма да се намери човек с такива очи. Погледнете под кревата ми.
Разбира се, тутакси се наведох. Бих искал да зная кой не би постъпил като мен.
— Какво виждате там? — попита той.
— Нищо — казах аз, ужасно засрамен от себе си.
Той ме гледаше с унищожаващ, презрителен поглед.
— Точно така — рече той. — А ако бях погледнал аз, щях да видя. Казвам ви, никой няма такива очи като моите.
Дългият отново сграбчи рамото ми и ме притегли надолу към себе си, искайки да се облекчи, като направи някакво поверително съобщение.
— Милиони розови жаби. Никой няма такива очи като мен. Милиони розови жаби. Това е по-лошо, отколкото да гледаш как един кораб потъва. Мога да гледам потъващи кораби и да си пуша лулата цял ден. Защо не ми върнат лулата? Щях да си пуша, докато гледам тези жаби. Корабът гъмжеше от тях. Знаете ли, трябва някой да ги наблюдава.