„Скоро ще разберете, че имате работа с човек, различен от покойния капитан Брайърли.“
„Разбрах го вече“ — отвръщам аз много мрачно, но си давам вид, че се занимавам с котлета си.
„Вие сте стар грубиян, мистър… хм… Джоунс, Компанията също ви счита за такъв!“ — изписка той.
А стюардите стоят наоколо и слушат, ухилени до уши.
„Може и да съм костелив орех — отговарям аз, — но не чак толкова, че да гледам спокойно как седите в креслото на капитан Брайърли.“
И оставям ножа и вилицата.
„Самият вие бихте искали да седите в това кресло — ето каква е работата!“ — озъби се той.
Излязох от салона, събрах си партакешите и преди да са дошли пристанищните товарачи, се озовах на крайбрежната улица с цялото си имущество. Да. Изхвърлен на брега… след десетгодишна служба… а на шест хиляди мили оттам бедната ми жена и четирите деца едва се прехранваха с половината ми заплата. Да, сър! Но аз не можех да търпя да оскърбяват капитан Брайърли и бях готов на всичко. Той ми бе оставил бинокъла си — ето го; бе ми поверил и своето куче — ето го и него. Ей, Роувър, бедни мой! Къде е капитанът, Роувър?
Кучето тъжно ни погледна с жълтите си очи, джафна печално и се мушна под масата.
Този разговор се водеше две години по-късно на борда на старата развалина „Феър куин“, командувана от стария Джоунс. Той получи командуването при също тъй странни обстоятелства — замести Матерсън, лудия Матерсън, както обикновено го наричаха, същия, който, както знаете, живееше в Хайфон преди окупацията.
Старецът отново загъгна:
— Да, сър, поне тук ще помнят капитан Брайърли. Писах подробно на баща му, а не получих и една дума в отговор — нито „благодаря ви“, нито „вървете по дяволите“ — нищо! Може би не са искали да чуят за него.
Видът на стария Джоунс с воднистите очи, който изтриваше плешивата си глава с червена памучна кърпа, тъжното джафкане на кучето, мръсната, оплюта от мухи каюта — хранилище на спомени за починалия — всичко това хвърляше було от неизразимо жалък патос върху паметната фигура на Брайърли: посмъртното отмъщение на съдбата за тази вяра в неговото собствено великолепие — вяра, която почти измами живота с всичките му неизбежни ужаси. Почти! А може би и напълно. Кой знае какви самолюбиви подбуди е имал той за собственото си самоубийство.
— Капитан Марлоу, как мислите, защо той сложи край на живота си? — попита Джоунс, стискайки длани. — Защо? Това е непонятно за мен. Защо?
Той се шляпна по ниското, сбръчкано чело.
— Ако беше беден, стар, затънал в дългове… без късмет… или пък побъркан… Но той не беше от онези, които се побъркват; да, не беше, можете да ми вярвате. Това, което помощникът не знае за своя капитан, не си струва да го знаеш изобщо. Млад, здрав, добре материално, без никакви грижи… Ето аз седя тук понякога и си мисля, мисля, докато главата ми почне да бръмчи. Трябва да е имало все пак някаква причина.
— Можете да бъдете сигурен, капитан Джоунс — казах аз, — че причината не е била от онези, които могат да разтревожат мене и вас.
И тук сякаш някаква светлина озари потъмнелия разсъдък на бедния Джоунс. Старецът произнесе думи, които ме поразиха със своята дълбочина. Той се изсекна и скръбно заклати глава:
— Да, да! Нито вие, нито аз, сър, не сме имали някога такова високо мнение за себе си.
Разбира се, споменът за последния ми разговор с Брайърли е оцветен с това, че зная за неговото самоубийство, случило се тъй скоро след нашия разговор. За последен път говорих с него по време на съдебното следствие. След първото заседание излязохме заедно на улицата. Брайърли беше нервиран и това ми се стори странно; преди той винаги биваше съвсем хладнокръвен и се отнасяше към своя събеседник с някаква весела търпимост, сякаш самият факт, че събеседникът му съществува, беше за него забавна шега.
— Принудиха ме да взема участие в разглеждането на делото — поде той, а после почна да се оплаква надълго от неудобството да ходи всеки ден в съда. — Един бог знае колко време ще се проточи. Не по-малко от три дни, мисля.
Слушах го мълчаливо. Според мен това беше най-доброто средство да си придаваш важност.
— Какъв е смисълът? Това е най-глупавото дело, което човек може да си представи — продължаваше той с жар.
Казах, че няма друг изход. Брайърли ме прекъсна с някаква сдържана ярост:
— През всичкото време се чувствувам глупак.
Вдигнах към него очи. Това беше вече прекалено — Брайърли да говори за самия себе си. Той изведнъж се спря, хвана ревера на сакото ми и лекичко го подръпна.