— Нямаш късмет. Ще съм готов най-малко след два дни.
— Два дни?
— Най-малко. — Мъжът с бялата престилка посочи папките зад гърба си. — Да виждаш други тук? — Измърмори нещо под нос и добави: — Снели сте няколко различни набора отпечатъци, затова ще ми трябва повече време.
— Открихте ли отпечатъците на Лу?
— Сипаничавия ли?
— Да.
— Сигурно ще те разочаровам, но изобщо не съм се занимавал с отпечатъците от случая „Орлова“. И редът им няма да дойде скоро.
— Това е убийство.
— Кажи ми нещо, което не знам.
Фийлд погледна снимките на отпечатъци в папката. Служителят търсеше съвпадение между тях и едно листче на бюрото.
— Между другото, казвам се Фийлд. Вие ли сте Елис?
— Да.
— Когато стигнете до случая „Орлова“, може ли да потърсим съвпадение между отпечатъците на Лу и намерените и спалнята? Така ще се улесни…
— Фийлд. Да си ме виждал наскоро в Специалния?
— Не.
— Добре, когато се появя и започна да те уча как да си вършиш работата, можеш да дойдеш и да ми помогнеш с моята.
Фийлд се оттегли, безшумно затвори вратата и отиде в Архива, който се намираше от другата страна на коридора. Беше претъпкана, задушна стая без вентилатори и прозорци. Ръководеше се от Дани Блек, първо поколение ирландски емигрант от Ню Йорк, избягал там от гражданската война в родината си, след което по незнайни причини бе попаднал в Шанхай. Фийлд веднага го определи като човек на Грейнджър. Ирландецът работеше заедно с Марецки, чиято остъклена кабинка бе в другия край на помещението. Двамата бяха дебелаци, носеха очила и имаха къдрави коси — приличаха си като близнаци. Помагаше им една рускиня с подобно телосложение, която сортираше досиетата и заместваше двамата мъже, когато отсъстваха. Марецки имаше кабинет и на шестия етаж.
В помещението нямаше никого, затова Фийлд попълни един формуляр. Написа: „Наташа Медведева, блок «Щастливи времена», улица «Фучоу»“.
Поколеба се, после взе друго заявление, написа „Лу Хуан“ и натисна звънчето на бюрото до вратата.
След малко Дани се появи иззад една метална етажерка в другия край на помещението.
— Господин Фийлд — поздрави той. Всички обичаха Дани заради приветливото му лице и държане. — Кой ви трябва?
— Една рускиня.
Дани погледна формулярите. На лицето му се изписа тревога.
— Лу ли?
Фийлд изчака, но като разбра, че другият мъж няма да продължи, отвърна:
— Да, Лу.
— Нямаме криминално досие за него.
Младият детектив се намръщи.
— Само обща информация — добави припряно ирландецът.
— Ще я взема.
Дани се скри зад етажерките и след малко се появи с една много дебела папка и една съвсем тънка.
— Може ли да взема текущото досие на Лу?
— Няма такова.
— Не може да няма.
— Не е при нас.
— Къде е?
— Не знам.
— Нали всички досиета се дават срещу лично подписана молба, а ако се препращат на други лица, архивът се уведомява писмено.
— Да.
— Значи трябва да има информация на кого е дадено досието.
— Не.
— Как…
— Искам да кажа да. При Грейнджър е.
— Добре, тогава ще го взема от него.
— Разбира се.
Дани записа в деловата книга номерата на досиетата и името на Фийлд. Даде на младежа да се подпише и отново се скри зад етажерките.
Фийлд слезе на третия етаж. Капризи бе оставил сакото и кожения си кобур на облегалката на стола си и говореше по телефона. Добре оформената му коса направи впечатление на колегата му. На бюрото имаше отворен портфейл и вътре младежът видя снимка на тъмнокоса млада жена, прегърнала момченце.
Американецът затвори телефона и се обърна. Проследи погледа на Фийлд, грабна портфейла и го прибра в джоба си.
— Идвай, трупът вече е при Краус.
5.
Слязоха в мазето, където беше Отделът по патоанатомия. В помещението имаше една-единствена ярка лампа и миришеше силно на формалин. Краус, с дълга бяла престилка, стоеше до Марецки.
Лена Орлова лежеше върху метална маса пред тях. От гърдите до под коленете бе покрита с бял чаршаф. Изглеждаше като заспала.
— Няма следи от насилие — каза руснакът.
— Няма сексуално насилие — поправи го Капризи.