— Хайде. Хайде. — Хвана го за раменете и го разтърси. — Хайде, мамка му!
Капризи лежеше безжизнено.
— Хайде!
Устните на Капризи бяха здраво стиснати, очите му се взираха в тавана, черната му коса бе разрошена. Дланта на едната му ръка беше разперена и сочеше към вратата.
Фийлд седна на пода и опря гръб в стената. Отново докосна бузата на американеца.
— Спи спокойно, приятелю.
Очите му се насълзиха. Една сълза падна върху ръката му. Той неуверено се изправи.
— Мамка му! — изруга и избърса очите си.
Хвана един стол, вдигна го над главата си и го запрати през разбития прозорец. Свали тънък жълт шлифер от закачалката и зави Капризи. Изведнъж се почувства виновен.
По стълбите се чуха стъпки. Фийлд не помръдна, не го интересуваше дали не идват да убият и него.
Стъпките спряха. На вратата се появи Чен с превързана ръка и пребледнял от изкачването. Двамата се изгледаха един друг над тялото на Капризи.
— Дори не можах да му благодаря — промълви Фийлд.
Китаецът го гледаше настойчиво.
— Трябва да се махнеш оттук.
— Защо Капризи?
Чен въздъхна:
— Той нямаше място в техния свят.
— Защо тази нощ?
— Заради разследването. И наркотиците. „Саратога“ отплава утре. Пратката трябва тръгне.
— Люис?
Чен не отговори.
— Бях казал само на Капризи.
Фийлд пъхна ръце в джобовете си и отиде в кухничката. На една дъска бяха закачени няколко пощенски картички. Повечето бяха от Чикаго, но имаше и от други американски градове: Маями, Бостън, Ню Йорк, Лос Анджелис. Фийлд ги разгледа внимателно и ги обърна една по една. Всичките бяха подписани „От мама и татко“. Само една, с изглед от Холивуд, бе от Каръл. Малката сестричка на Капризи гордо му заявяваше, че ще направи голяма кариера в шоубизнеса.
Фийлд влезе в спалнята, където нямаше почти нищо, после в хола.
Върху камината имаше две снимки: една на Капризи със сестра му и родителите му — хубав белокос мъж и дебеличка тъмнокоса жена, и една на жената и детето, които бе видял на фотографията в портфейла на американеца. Взе втората и я разгледа внимателно. Зад снимките имаше малък албум с кожена подвързия. Фийлд го отвори и погледна снимката на първата страница. Беше на три-четиригодишно момченце с екип за бейзбол, бухалка в ръка и широка усмивка. На следващата страница имаше по-официална снимка и Фийлд забеляза общи черти на детето с Капризи. То имаше къса права черна коса и тъжни очи като баща си.
Видя и снимка на Капризи, застанал до сина си, с ръка върху рамото му. На друга, направена в някаква стая, бяха и тримата. Капризи и момчето бяха сериозни, но жената се усмихваше. Беше красива, с малък нос, тъмна коса и решителен поглед.
Останалите снимки бяха направени в някакъв двор. На една Капризи бе коленичил пред сина си и двамата носеха бейзболни екипи. На друга момченцето, още пеленаче, беше в ръцете на майка си. На последната снимка детето седеше в скута на майка си. Жената се усмихваше лъчезарно.
Фийлд остана загледан в снимката, докато очите му се напълниха със сълзи.
— Вече си при тях — прошепна. — Може би точно това си искал.
Затвори албума и го върна на полицата.
За пръв път в живот си Фийлд съжали, че не вярва в Бог. Искаше му се да има някаква надежда, но намираше само отчаяние. Чувстваше се парализиран, безсилен. Жената на снимката сякаш го наблюдаваше.
Той се върна в антрето. Коленичи до тялото на Капризи и след кратко колебание го погали по главата, както беше правил като дете с Едит. Чен не беше помръднал от мястото си.
— Убиха Грейнджър — каза Фийлд, когато се изправи.
— Конспираторите пазят добре тайните си. — Китаецът извади едно листче и написа телефонен номер. — Ако имаш нужда от помощ… — Сведе очи към трупа на Капризи. — Ако искаш да изразиш благодарността си към него, постарай се да оцелееш.
48.
След час Фийлд влезе в пустото фоайе на Главното полицейско управление. Кимна на Албърт и продължи към асансьора. Натисна копчето за повикване и се загледа в стрелката, която показваше на кой етаж е кабината. Огледа се, после се качи и дръпна желязната решетка.
Натисна копчето за четвъртия етаж и асансьорът потегли със скърцане. Спря рязко на етажа. Фийлд дръпна решетката и влезе в тъмното помещение на Специалния отдел. Докато вървеше между сенките и светлите петна от уличните лампи, му хрумна, че трябваше да попита Албърт дали има някой горе.