— Пита защо водиш детето на училище толкова късно.
— Бяхме на лекар.
Руснаците и Чен отново заговориха, китаецът вече не си даваше труд да превежда. Накрая се обърна към Фийлд:
— Имало голям проблем. — Бързо смени темата. — Как беше Алънби, когато се видяхте снощи?
Отначало Фийлд не разбра, но колегата му стисна устни и той се досети, че трябва да измисли нещо.
— О, добре е. Чудесно.
Чен заговори по-настойчиво на руснаците, заръкомаха към Фийлд и момчето.
— Казах им, че си приятел с някои много влиятелни хора в Селището — обясни на английски, без да се обръща.
Руснаците се колебаеха. Вече не можеха да разговарят, без никой да ги разбира, и стояха мълчаливо, като от време на време поглеждаха небето, сякаш се надяваха решението на проблема им внезапно да дойде оттам.
Накрая онзи, който стоеше по-близо до Чен, се отдръпна и махна с автомата си.
Фийлд се приближи до колата.
— Къде отиваш? — попита го Чен.
— Да закарам детето.
— А после? В службата ли отиваш?
Младият мъж се замисли.
— Да, вероятно.
— Хайде да ме закараш.
Фийлд се качи зад волана, а Чен — заобиколи от другата страна и кимна на руснаците. Седна до Фийлд и потупа момченцето по главата. Махна на телохранителите и се усмихна. Фийлд потегли.
— Тръгнаха към „Фучоу“ — каза Чен.
— Момчето каза, че са я закарали в „Щастливи времена“.
Когато завиха по следващата пряка, натисна газта.
— Не толкова бързо — предупреди китаецът.
Кръвта нахлуваше в главата на Фийлд.
— По-бавно — извика Чен.
— За бога!
— Внимателно.
Пред тях беше спрял трамвай и няколко души чакаха, за да се качат. Фийлд понечи да изпревари, но Чен го спря:
— Чакай.
Фийлд беше готов да избухне, но след малко китаецът махна с ръка:
— Карай.
Чен погледна назад. Фийлд шофираше машинално, всичко наоколо му изглеждаше нереално. Когато приближиха хиподрума, един жълт шевролет привлече погледа му.
— Намали скоростта — нареди Чен. — Спри преди „Щастливи времена“.
Той спря неколкостотин метра преди кооперацията зад стар форд, от който слизаше младо семейство; майката се опитваше да спре децата си да не изскочат на улицата. Хората на Лу стояха пред сградата. Григориев пушеше.
Фийлд извади револвера изпод седалката и го пъхна в кобура си.
— Чакай тук, Алексей. Не излизай от колата.
Слезе и тръгна след Чен. Отново погледна сградата, но хората на Лу не бяха помръднали.
Китаецът го заведе от задната страна на кооперацията. Черната метална врата на товарния вход беше зад голям контейнер, преливащ от боклук. Чен извади револвера си и му даде знак да отвори вратата. Влязоха.
Слязоха в мазето и Фийлд опипа стената за ключа на лампата.
В основата на стълбите имаше няколко кофи, купчина четки за боядисване и метла. Чуваше се тихото тракане на бойлер. Фийлд вдигна револвера си, металната ръкохватка бе хлъзгава от потта му.
Чен му даде знак с ръка и наклони главата си на една страна.
Намериха помощното стълбище и предпазливо се качиха в главното фоайе. Когато отвориха вратата, Фийлд видя Григориев навън. Стоеше с гръб към тях. Двамата с Чен безшумно прекосиха фоайето, без да изпускат от поглед руснака. В портиерната нямаше никого.
Стигнаха до стълбището. Втурнаха се нагоре и когато наближиха последния етаж, Фийлд чу писъците на Наташа.
54.
Фийлд ритна с всички сили вратата малко под дръжката.
— Наташа!
Продължи да рита, докато вратата не поддаде.
— Наташа!
Вътре настъпи тишина.
Вратата се разби с трясък като от изстрел. Той нахълта с вдигнат револвер, Чен го последва. Завесите бяха спуснати, Фийлд примигна, за да свикне с полумрака.
В апартамента цареше тишина.
През притворената врата на спалнята се виждаше трептящото сияние на свещ и Фийлд бавно се приближи.
Първо видя ръцете й, заключени с белезници над главата. Беше почти гола. Джефри бе коленичил до нея, допрял нож до гърлото й.
— Не мърдай, Ричард.
Фийлд влезе.
— Не мърдай!
Гласът на вуйчо му трепереше от едва сдържан гняв.