Младият мъж мина покрай моряците и достигна друга група сикхски полицаи пред главния вход на консулството.
— Фийлд, Специален отдел.
Към него се приближи сержант със самоуверено изражение и дълги, рунтави мустаци.
— Съжалявам, сър, но имаме изрична заповед да не пускаме никого днес.
— Имам среща с Чарлс Люис.
Сикхът поклати глава:
— Съжалявам, не мога да ви пусна. Заповед на ГК.
— Какво е ГК?
Сикхът посочи един мъж, застанал в средата на платформата срещу парка, издигната като продължение на терасата на консулството. Носеше бяла униформа и голяма триъгълна шапка с перо.
— Главнокомандващият на китайския военен корпус, адмирал сър Едуард Алигзандър Гордън Брюър.
— Аз съм от специалното разузнаване, сержант. Ще съм ви благодарен, ако изпратите някого да уведоми Чарлс Люис, че съм тук.
Сикхът отново поклати глава.
— Аз съм от разузнаването, сержант — бавно повтори Фийлд, сякаш говореше с глух. — Ако не искате да се приберете в Индия без право на пенсия, вървете и ми намерете Чарлс Люис. Веднага!
Изрече последните думи толкова високо, че две жени в основата на платформата се обърнаха. Главнокомандващият произнасяше приветствието си, но вятърът духаше срещу него и Фийлд не чуваше думите му.
Сикхът беше ядосан, но заговори бързо на родния си език на един от подчинените си, който изтича по покритата с чакъл алея към главния вход на консулството.
След няколко минути се върна и прошепна нещо на началника си, който отвори вратата пред Фийлд.
— Благодаря, сержант — каза той и влезе.
Люис го чакаше в главното фоайе под портрет на Дизраели.
— Добър ден — поздрави Фийлд.
Люис не отговори. Преведе го по голямо каменно стълбище под портретите на предишните главнокомандващи на Китайския корпус.
Спря и пусна Фийлд да влезе пръв през огромна врата със златен обков в бална зала с полиран дървен под и големи огледала и портрети по стените. Безшумно затвори вратата.
Фийлд отиде до един прозорец и погледна главнокомандващия и почетните гости, събрали се на двора. Джонките и сампаните сновяха в реката покрай големите параходи. Пагоните на главнокомандващия блестяха на слънцето.
Фийлд се обърна и едва сега забеляза Лу, застанал зад Люис до малка метална врата в дъното на залата. Китаецът се приближи, без да отмества поглед от лицето на Фийлд. Гневът му личеше във всяка стъпка.
— Един ден, господин Фийлд, никой от вас няма да остане тук. Алчността ще ускори провала на европейците. Но кой може да вини господин Джефри и приятелите му, че искат да се възползват пълноценно от ситуацията, докато още могат?
Фийлд за пръв път осъзна, че омразата, горяща в тези малки очички, е насочена не само към него, а към всички чужденци, включително към Люис.
— Как смеете да ми нареждате да идвам тук?
— Не съм ви нареждал нищо.
Лу наклони глава на една страна:
— Мислите си, че ще напуснете жив Шанхай?
— Вие ще решите.
Лу въздъхна:
— Ами жената, детето?
Фийлд мълчеше.
— Идвате в дома ми. Открадвате дневника ми. Моя дневник. Моя. В моя град. В Шанхай.
Китаецът се закашля и тялото му се разтресе, което за момент му придаде уязвим вид.
— Искам само Наташа и момчето — каза Фийлд.
— Ти си луд — намеси се Люис.
— Луд — повтори Лу. — Да.
— Искам…
— Как смеете да се пазарите с мен в този град? Аз командвам хиляди мъже, а вие си мислите, че ще се измъкнете. Как е възможно?
— Искам само да взема жената и детето.
Лу се втренчи в него и той издържа погледа му.
— Да — каза китаецът. — Жената и без това вече е твърде стара, но малкият… толкова нежен.
Гърлото на Фийлд се сви.
— Детето… животът е пред него, но все пак е толкова крехко.
Лу вдигна ръка и се почеса по бузата.
— Имам доказателства, че организирате контрабанда на опиум, която ви носи баснословни печалби, и че използвате част от парите за подкупи на висши обществени служители в този град.