— Къде е това доказателство?
— На сигурно място.
— Откраднахте го от мен.
— Ако нещо се случи с мен, с жената или с детето, ще ви изкарам на първа страница на „Ню Йорк Таймс“. И това ще е само началото на главоболията ви.
По изражението на Люис пролича, че той си дава сметка за възможните последствия от такива действия.
— Тук е Китай.
— Вашингтон и Лондон ще се принудят да предприемат решителни мерки, както господин Люис може да потвърди. Дори да не се стигне до съдебно преследване, разгласяването на мръсните ви тайни ще нанесе невиждана вреда на финансовите ви интереси. Дори влиянието ви върху корумпираната полиция в Селището ще бъде разклатено.
Люис извади цигара, запали я и се приближи до прозореца. Лу разсеяно го проследи с поглед.
— Пари ли искате?
— Не.
Китаецът се усмихна:
— Идеалист.
— Жената и детето имат нужда от паспорти, от документи. Господин Люис ще го уреди. Когато и тримата бъдем в безопасност, ще ви уведомя как да си върнете откраднатите записки. Ще продължите необезпокоявано сделките си.
Лу вдигна вежди:
— Ясно.
— Това искам.
— Изгодна сделка — измърмори Лу. — Изкушавате ме да приема. — Вдигна глава и се почеса по брадичката с дългите си нокти. — Вижте, господин Фийлд, проблемът е, че тук сме в Шанхай. Този град не се управлява от европейците. Вие ме ограбихте, а сега ми диктувате условия. Заплашвате ме. Как е възможно? Това е Шанхай. Кой ще определи дали ще напуснете града жив? Кой ще определи дали жената и детето ще напуснат живи?
Фийлд пребледня.
— Поставяте ми искания. Не. Не, не. Не може да бъде. Говорите ми за някаква статия. Във вестник. Толкова далеч оттук. Тук е Китай. Китай. Много неща могат да се променят, преди новината да стигне толкова далеч. Можем да намерим страниците от дневника ми. Всичко може да стане.
— Предлагам ви ниска цена, господин Хуан.
— Ниска цена ли? Кой е казал, че е ниска?
Фийлд се запита как е могъл толкова да подцени този човек, но продължи да говори:
— Един ден вие ще управлявате Китай, не се съмнявам, но това време не е толкова близко, колкото си мислите. Предлагам ви решение, което ме отвращава: всичко да остане непроменено. Искам само двама души, които нямат никакво значение за вас, да бъдат освободени от мрежите ви. Само това. И още нещо, детектив Чен да бъде оставен на мира.
— Той е китаец.
— Да.
— И дума да не става.
— Настоявам.
— Той е китаец. Не е възможно.
В очите на Лу личеше гняв, но той се стараеше да запази спокойствие.
— Разбира се, няма да ни е приятно бизнесът да пострада. — Лу извади златен часовник от копринената си мантия. — Прав сте, че вниманието на международната общественост ще ни навреди. Струва ми се, че след три часа тръгва кораб.
Люис се приближи. Очевидно бяха обсъдили подробностите предварително.
— „Мартинес“ — каза той. — Пътува за Лисабон. Ще заминеш с този кораб. Ако го направиш и „Саратога“ извърши необезпокоявано доставката, и ако информацията, която имаш, не попадне в чужди ръце, господин Лу ще изпрати жената и детето след две седмици с друг кораб. Могат да слязат на пристанище, посочено от теб.
— Венеция.
— Чудесно. Когато пристигнат във Венеция, ще изпратиш на господин Лу телеграма, в която ще посочиш точното местоположение на откраднатите записки и всякакви други документи, които биха могли да му навредят. Ако изпълниш това, тримата с жената и детето можете да продължите живота си спокойно. Той няма да се интересува от вас, ако не се върнете в Шанхай. Ясно ли е?
Фийлд кимна:
— Да, но трябва да се уверя, че Чен няма да пострада.
Люис го изгледа хладно.
— По никакъв начин няма да постигнеш такова нещо, Ричард — изрече, сякаш Лу не присъстваше. — Повярвай ми.
Последва дълго мълчание.
— Сбогом, господин Фийлд — каза Лу.
Обърна се и бавно се отдалечи към вратата.
Люис завъртя шапката си в ръце, махна с нея към тавана и портретите на губернатори, адмирали и генерали по стените:
— Това е Китай, Ричард, макар че може би тук не се усеща. — Спря и се обърна към Фийлд. — Никога няма да укротим тигъра. Можем само да го пояздим за известно време.