— Знам.
— Ти успя.
— Нямам усещане за успех.
Люис му обърна гръб.
— Наистина ли ще изпрати момичето? — не се сдържа Фийлд.
Люис отново го погледна:
— Не знам, Ричард. Само той може да ти отговори на този въпрос. Теб ще те пусне от уважение към мен, но момичето е в ръцете му. Не мога да говоря от негово име, а и не ми е работа да спасявам рускини. Ти направи каквото можа. Трябва да си вървиш.
Отново завъртя шапката си и тръгна към вратата.
— Късмет, Ричард. Започни на чисто, това те съветвам. Следващия път, когато поискаш нещо, укроти амбицията си. Трябва да сме по-умерени. Прекалено големите очаквания водят до тежки разочарования. И не само за нас.
Гърлото на Фийлд отново се сви.
— Не се ли интересуваш къде е тя?
Той не отговори.
— У приятелите си е, Фийлд. У Катя. — Люис си сложи шапката. — Сбогом. Съмнявам се, че някога ще се видим пак.
Стъпките му заглъхнаха по коридора. Фийлд отиде при прозореца и го изпрати с поглед, когато излизаше в двора. Костюмът на бизнесмена бе ослепително бял под слънцето. Люис спря по средата на моравата, държеше небрежно ръце в джобовете си. Към него се приближи млада жена с развяваща се бяла рокля. Беше зачервена от горещината и от възбуда. Люис свали шапката си и се наведе да я целуне, нежно постави ръка върху рамото й.
През прозореца Катя изглеждаше състарена. В очите й се четеше въпрос, на който Фийлд не можеше да отговори. Пусна го в кухнята и той видя Чен в основата на дървеното стълбище.
Фийлд избърса челото си и се опита да се успокои.
— Не можах…
— Знам.
— Не, казах им да не те закачат, но…
— Не се тревожи за мен, Фийлд.
Думите на Чен му помогнаха да се поуспокои.
— Ела с нас, с мен. Вземи семейството си и ела на кораба.
Китаецът поклати глава.
— Ако останеш, ще те убият.
— Тук съм роден. Искам тук да умра.
— Ще те намерят. Знаеш го по-добре от всеки друг.
— Поне ще се опитат.
Фийлд сведе очи.
— Можех да използвам записките на Лу, за да променя нещата. Можех да ги изпратя на влиятелни хора в Лондон или Вашингтон, в „Ню Йорк Таймс“, на пресата в Англия, Токио, Париж.
Чен се изсмя, но си даде сметка, че Фийлд говори сериозно, и каза:
— Тук ще има промени, Фийлд, не се тревожи за това. — Посочи стълбите. — Тя е там. Детето спи.
— Къде ще отидеш, Чен?
— Имам приятели.
— В града или другаде?
— Навсякъде.
Изведнъж Фийлд разбра:
— Ти си комунист…
— По-тихо — пошегува се китаецът. — Един ден ще можеш да се върнеш в Китай, Ричард. Тогава няма да има Лу-Хуановци, Маклаудовци и продажни бизнесмени и всички чужденци ще бъдат приемани с уважение.
— Кой друг? Има ли много… в управлението?
— И нашето време ще дойде. — Чен кимна. — Наташа те чака.
— Навън има трима души. Проследиха ме от консулството.
— Нищо чудно.
— Ще тръгваш ли?
— Когато му дойде времето.
Фийлд се подвоуми и попита:
— Лу ще спази ли обещанието си?
— Не знам.
Младият мъж му подаде ръка, но Чен махна в знак, че това не е последната им среща. Фийлд се качи.
Наташа спеше свита на кълбо и облегнала глава на едната си ръка. Косата й бе разпиляна по белия чаршаф.
Събуди се и се надигна, погледна го с премрежени очи:
— Ричард?
Той седна до нея.
— Трябва да бягаш — промълви сънливо тя. — Скоро ще дойдат да ме откарат.
— Всичко ще се оправи, Наташа.
— Не, трябва…
— Наташа. — Той стисна ръцете й. — Всичко ще се нареди. Имай ми доверие.
Тя се изправи на колене и се втренчи в празното легло между тях.
— Алексей спи в другата стая. Аз…
Хвърли се в обятията му и обгърна врата му с ръце.
— Споразумяхме се — каза Фийлд. — Аз трябва да замина сега, а вие с Алексей ще тръгнете след две седмици. Ще ви посрещна във Венеция. — Той повдигна брадичката й. — Тримата ще се съберем във Венеция.
В очите й за миг проблесна надежда, но тя наведе глава.
— Свободна си, Наташа. Двамата сте свободни.
— Не мога да те изпратя на пристанището.
— Разбирам.
Той понечи отново да я прегърне, но тя го спря.