— Съжалявам.
— За какво съжалявате? — попита тя и седна с наведена глава.
— Не искам да ви отнемам много време. Може ли просто да запиша името ви?
— Вашето какво е?
Тя отново се усмихна леко, вече не изглеждаше толкова беззащитна.
— Ричард Фийлд. — Махна с писалката. — Ще ми кажете ли вашето?
— Медведева.
Гласът й бе хриплив като на певица, работила твърде дълго в задимени кабарета.
— Ами малкото?
— Едва ли е уместно да преминаваме на малки имена.
Фийлд не можеше да реши дали кокетничи, или го дразни.
— Наташа. Наташа Медведева.
— Открили сте трупа преди около час.
— Да.
Жената се размърда в креслото, халатът се разтвори и гърдите й леко се разголиха. Медведева проследи погледа му и той се изчерви като рак.
— Отишли сте да помолите за малко мляко, така ли?
— Беше ми свършило.
— Почукахте и тя не се обади.
— Точно така, господине.
— След като никой не ви отвори, вие влязохте.
— Преди малко ви казах.
— Извинявайте. Може би съм твърде глупав. Отидохте да помолите за малко мляко, почукахте, никой не ви отвори и вие… какво направихте? — Тъй като тя мълчеше, той добави: — Просто ми се струва по-логично, ако не сте се познавали добре, да се върнете тук.
Наташа го гледаше, сякаш беше най-глупавият мъж в света.
— Вратата беше отворена.
— Затова влязохте да си вземете млякото сама.
Тя пак не отговори.
— Какво стана после?
— Намерих трупа.
Фийлд спря да пише.
— Как стана това?
— Инспекторе, мисля, че вече достатъчно…
— Не съм инспектор.
Тя въздъхна:
— Не, ами…
— Миризмата ли ви привлече?
Тя се намръщи с отвращение.
— Просто не разбирам как сте се озовали в спалнята, след като кухнята е от другата страна на хола — изтъкна Фийлд. — Разположението е същото като във вашия апартамент.
Наташа Медведева се втренчи в него и той я погледна в очите. Нямаше представа какво вижда в тях. Може би презрение. Вероятно нямаше да й е трудно да измисли правдоподобна лъжа, но тя не си направи този труд.
Младият детектив несъзнателно отмести очи към снимките и една от тях привлече вниманието му. Наташа стоеше на дансинга на някакъв нощен клуб, носеше тясна рокля с дълбоко деколте и дългата й коса се спускаше върху раменете точно както сега; изражението й беше безстрастно. Жената до нея беше силно гримирана, но имаше открито, добродушно лице и се усмихваше.
Фийлд взе снимката и посочи втората жена.
— Това е Лена Орлова.
Наташа Медведева поклати глава:
— Не, това е друга приятелка. — Наведе глава и косата се спусна пред лицето й. — О, божичко!
Той не знаеше как да реагира. Затвори бележника и го прибра в джоба си.
— Съжалявам, госпожице Медведева. Мога ли да ви помогна с нещо?
Тя мълчаливо събра косата си.
— Нищо ли не мога да направя за вас?
Тя го погледна:
— Можете да ме оставите на мира.
В очите й забеляза само досада и враждебност.
— Разбира се. Благодаря за помощта.
— За мен беше удоволствие.
— Съмнявам се.
Той излезе и безшумно затвори вратата след себе си. Пое си дълбоко въздух, постоя за миг, после се върна в апартамента с ужасната сцена.
Капризи стоеше до плъзгащата се остъклена врата в хола и гледаше към хиподрума. Когато Фийлд влезе, той се обърна и каза:
— Чен беше на долния етаж. Там живеят две семейства, които в момента са в Ню Йорк. След малко ще разпитаме портиера. Според Чен тези апартаменти са собственост на Лу Хуан, по прякор Сипаничавия.
Фийлд кимна:
— Ясно.
— Така ли?
— Да.
— Разбираш ли?
— Да. Значи… и двете жени са собственост на Лу.
Младият мъж се опита да скрие смущението си от тази новина и спомена за Наташа Медведева с белия й халат. Защо не беше облечена, след като минаваше обяд?
— Оръжието на убийството липсва — продължи Капризи. — На белезниците няма отпечатъци, значи… — Той се обърна към Фийлд и се вгледа в него, сякаш беше прозрачен. — Някой е почистил след убийството. Какво ти каза съседката?