— На етажерката.
— Пратки.
— Да, но на какво? Свързани ли са с Лу?
— Сигурно е имало причина да крие бележника. Какви са тези „плащания във ведомост две“?
Чуха се бързи стъпки по стълбите навън. След секунда Чен се втурна в апартамента и изкрещя:
— Отведоха портиера!
3.
Капризи и Фийлд се втурнаха по стълбите; не разбираха какво има предвид Чен. Изскочиха на улицата. Американецът блъсна Фийлд в буика, а китаецът зае мястото си на външното стъпало. Този път автоматът лежеше на пода в колата. Капризи го вдигна и го остави на седалката, после извади револвера си. Младият детектив последва примера му с трепереща ръка.
Колата потегли по „Фучоу“ към Централното полицейско управление. Шофьорът зави рязко, за да избегне приближаващ трамвай и голямата кола се наклони заплашително.
Малко преди белия каменен мастодонт на Градския съвет шофьорът зави надясно по улица „Кянси“, даде газ и като натискаше клаксона, прекоси „Едуард Седми“ и се понесе по по-широките и спокойни булеварди на Френската концесия. В далечината се виждаха кубетата на руската църква.
Амортисьорите на колата не оправдаваха гръмките реклами на тази марка и Фийлд не можеше да види кого или какво преследват. Когато стигнаха булеварда „Дьо репюблик“ и границата на стария китайски град, тълпата ги принуди значително да намалят скоростта. Решиха, че пеша ще стигнат по-бързо.
— Хайде — извика Капризи и скочи с автомат в едната ръка и револвер в другата. — Чен!
Подаде автомата на китаеца и той изчезна в тълпата.
Стотици рикши си проправяха път през навалицата към централния пазарен площад. От време на време Фийлд зърваше някоя шапка с козирка, дълга туника и бели обувки — облеклото на местните контета — но се стараеше да не изгуби от поглед Капризи, който пък следваше Чен.
Улиците бяха тесни и характерно извитите покриви хвърляха сянка. Ниско на фасадите висяха фенери и двамата детективи трябваше постоянно да криволичат и приклякват, за да не си ударят главите.
Фийлд още стискаше револвера. Отпусна ръка и се опита да се успокои, но трудното придвижване в тълпата го вбесяваше. Настъпи едно куче и блъсна някаква жена с кошница със зеленчуци на рамото. Тя го наруга, но когато се обърна, видя дулото на револвера „Смит и Уесън“. Той се загледа в лицето й, което излъчваше враждебност, после изпадна в лека паника, защото беше изгубил от поглед Капризи. Скоро отново забеляза черната пригладена коса на американеца.
Започна по-бързо да си проправя път и настигна колегите си, когато излизаха на площада. Благодарение на високия си ръст младежът имаше добра видимост.
В края на площада се бяха събрали стотици хора. В средата един мъж с дълга сабя в ръка бе затиснал с крак врата на портиера. Нещастникът беше гол и червено-златистата му униформа беше захвърлена в праха. Фийлд изстена гневно. Сърцето му биеше лудо, очите му смъдяха от пот.
Капризи понечи да продължи напред, но Чен го хвана за рамото.
Настъпи мълчание, сабята проблясваше над поваления на земята човек. Преди Фийлд да осъзнае какво става, острието се спусна и светът пред очите му сякаш се разлюля. Главата на портиера се изтъркаля в облак прах.
Американецът издаде животински рев на безсилен гняв — Чен успя да го изблъска в близката уличка.
Капризи се съпротивляваше яростно, но китаецът беше по-едър и по-силен и го притисна до една кирпичена стена.
— Овладей се — изсъска през зъби.
— Не може…
— Спокойно.
Чен го притискаше силно под сноп светли лъчи, открояващи се в прашния въздух. Пусна го едва когато се успокои. Капризи изтупа костюма си от праха и се обърна към младия детектив:
— Добре дошъл в Шанхай, Дик.
— Това не ти е Англия — обясни Капризи, когато се качиха в асансьора.
Фийлд не го разбра добре.
— Свали си сакото, така няма да впечатлиш Грейнджър.
Той на драго сърце би го свалил, ако ризата му не беше мокра от пот. Езикът му бе като вкочанен, а главата му пулсираше от физическото усилие, горещината и шока.
— При мен или при теб? — Капризи натисна копчето за третия етаж и се облегна на стената. — Ако искаш, ела в Криминалния. Можеш да занесеш отпечатъците в лабораторията.
Фийлд се опитваше да заличи от съзнанието си гледката на търкалящата се глава и шуртящата кръв.
— Какво ще правим?