— Вероятно.
— Или някой, с когото е имала лична среща.
— Лу се грижи за стоката си, затова надали е поела такъв риск.
— Може да е имала гадже.
— Не можем да изключим тази възможност, но в такъв случай трябва да е била дяволски смела жена.
Фийлд се качи на горния етаж, където бе работното му място. В помещението имаше няколко прозорчета с матови стъкла, разположени под самия таван, сякаш в отдела се бояха да не ги следят. Кабинетът на началника наподобяваше този на Маклауд, макар че Грейнджър бе устоял на изкушението да гравира името си на стъклото. Вътре беше тъмно, но когато минаваше покрай секретарките (тук всичките бяха китайки), шефът му отвори вратата си.
Беше едър мъж, дори по-висок от Фийлд, около метър и деветдесет и пет, със счупен нос и хубаво, прорязано от бръчки лице. Косата му бе твърде дълга и разрошена.
— Какво стана? — попита Грейнджър с изразен акцент от родния си Корк.
Младежът спря.
— Портиерът на сградата бе отвлечен в китайския град. Последвахме ги и видяхме как го обезглавиха.
Началникът се намръщи:
— Извън нашата зона?
— Да. Изкараха го.
— Кой?
— Според Капризи били са хората на Лу.
— Ти видя ли ги?
— Не.
— Какво каза Маклауд?
— За портиера ли?
— Да.
— Не съм го виждал.
— Ами жената?
— Не изглежда да е политическо. Според Марецки е на сексуална основа, но аз…
Грейнджър кимна доволно:
— Давай в този дух.
— Слушам, сър.
— И стига си ми викал „сър“. Какво мисли Маклауд за жената?
— Нищо… — Едва се сдържа да не добави пак „сър“. — Не съм го виждал.
— Давай в този дух. С Капризи ли работиш?
— Да.
— Как е той?
Фийлд се намръщи объркано и не отговори.
— Няма значение. Ако има проблеми, свиркай.
Грейнджър се обърна и безшумно затвори вратата след себе си.
4.
Работното място на Фийлд бе скромно като всичко в живота му. Освен телефона и досието на Лена Орлова, което бе изискал от Архива, имаше голям куп вестници и списания, които трябваше „да държи под око с оглед на известна цензура“, както се беше изразил Грейнджър. Освен „Китайски седмичник“ и „Гласът на Китай“ трябваше да чете „Пазарни новини“ и списание „Право“. Това бе досадна работа. Детектив Прокопиев, съседът му по бюро, отговаряше за повечето големи вестници, списания и всичко останало, което би могло да бъде от някакъв интерес. За Фийлд оставаше само шлаката.
Върху досието лежеше писмото, което преди няколко часа беше написал на сестра си. Реши да го прегледа, преди да го остави в пощенската служба, когато слиза в Архива и лабораторията. За момент разсеяно зарея поглед, после взе писалка и се зае да коригира.
Скъпа Едит,
Ужасно съжалявам, че ти пиша толкова късно. Изпратих кратко писмо на мама, но не знам дали ще ти го предаде и дали ще имаш време да я посетиш.
В случай че не сте се видели, ще се опитам да ти разкажа колкото се може повече за живота тук. Отново моля да ме извиниш за закъснението.
Пристигнах преди три месеца и веднага постъпих на обучение, което включва всичко — от стрелба с револвер (крайно необходимо умение) до основни познания по китайски (който е труден, но владеенето му е твърде необходимо в нашата професия) и ориентиране в града и безумната система за номериране на улиците.
Би трябвало да ти разкажа нещо за пътуването, но то беше скучно. Бях в обща каюта с един индиец и целия му багаж (!). Не бих казал, че не съм пътувал по-удобно, но успях да видя Коломбо, Пенанг и Хонконг.
Сега работя в Разузнавателния отдел. Самият аз бях изненадан, че попаднах точно тук, но за това ще ти обясня по-нататък.
Искам да ти опиша града, но не знам откъде да започна и какво да кажа. Никога не съм виждал такова място: тук можеш да почувстваш стабилността и величието на Европа и Америка и да се сблъскаш с най-отвратителното варварство на Средновековието.
Фийлд отново си представи главата на портиера, която се търкаля в праха. Портиерът, Лена, баща му…
Макар че тук на всяка крачка човек го очакват нови изненади, аз бях подготвен. Вълнуващо е и не можеш да го почувстваш, ако не го видиш. Градът кипи от живот. Чувствам, че би трябвало да се впечатлявам повече от мизерията и насилието, но те само засилват екзотиката.