Но ги предвождаше умна жена. Тя ще разбере, че единствената им надежда да се спасят, е да стигнат повърхността. Ако не избърза, те ще му пресекат пътя и затова продължи да бяга.
Тунелът бе дълъг и тъмен. В него милиони години бе намирал приют безжизнен въздух. Усещаше се сухота и прах, на Уирда въобще бе останало малко влага. Той тичаше и гадаеше, колко време е бил мъртъв.
Съзнанието на Джон Лейърд било обкръжено от непробиваема мъгла. Той напразно се опитвал да намери в нея пролука и изпращал обичайните импулси по нервните пътища. Той се борил за възстановяване правата на своята личност. Дариеш го почувствувал — мускулите започнали да получават противоречиви заповеди. Като се спънал на равно място беглецът изругал и се опитал да натика бившия собственик на тялото в тъмнината на безсъзнателното. Дръж се, Дариеш, дръж се още няколко минути…
Той се добрал до изхода и застинал при вида на опустошението и хаоса в Долината. Разреденият въздух напълнил гърдите. Погледът му се запремятал от пясъците на камъните и обратно. Звездите му се сторили непознати, съзвездията нови, колко дълго не бил поглеждал небето! Луната била с по-големи размери, отколкото помнил и заливала мъртвата картина със студено сребро. За тези безчет години тя се била приближила до планетата.
— Корабът, къде е корабът…
Съвсем близо видял джанярдския кораб, който се издигал сред дюните като дълго и тънко торпедо. Разбира се, да го завладее, не е по силите му, сигурно го охраняват добре и няма смисъл да се опитва. А къде се намирал кораба на Лейърд?
Като задълбал в чуждата памет, си спомнил, че той е бил закопан в западната страна… Не от него, разбира се, а от Лейърд. По-бързо! Напред! Той се спуснал край пирамидата, която била проядена от времето и изглеждала чудовищно. Ето го и насипа! От страната на вятъра проблясвало тъмното отражение на метал в лунната светлина. Корабът бил тук. Дариеш заразхвърлял пясъка. Какво недоразвито псе бил този Лейърд!
Дариеш се промъквал към люка, като се стараел по-бързо да изрие кораба от пясъка. Въздухът със свирене излизал от гърдите му. Те могли да дойдат всеки миг. Сега, когато са се убедили, че наистина може да управлява машините…
Люкът най-после пробляснал. Той дръпнал дръжката с непознато за него ожесточение. Рефлексите на предишния стопанин на тялото, който не познавал психосоматическите тренировки, неловко, но все по-силно си пробивал път навън. А, ето че и те се появиил!
Автоматът заработил и късата серия по джанярдите ги накарала да изпопадат като подкосени и бледото и мъртво пространство се изпълнило с виковете им. Край него засвистяли куршуми и се заудряли по бронята на корпуса. Нападателите отстъпили да се прегрупират и подготвят за нова атака. Той се възползувал от момента затишие и се плъзнал през люка във вътрешността на кораба. Мигновено блеснала белозъбата усмивка на твърдото лице на Дариеш, воина, който в своето време заповядвал на хиляди слънца и предвождал армиите на Уирда.
— Почакайте, мили мои! — измърморил той и звуците на древния език със странна лекота се стопили във въздуха.
Той тряснал люка и побягнал към кабината за управление. Тук трябвало да се подчинява на навиците на Джон Лейърд. Като начало не било много достойно. Но когато се издигне в небето и се освободи…
Тласъкът в гърба го заковал на пилотското кресло. С див рев и невероятен трясък металът край него се късал на части. О, богове! Джанярдите стреляли от далекобойните си оръдия на кораба си. Не улучили двигателите и естествено машината не се подчинявала повече и падала…
Уирдецът мрачно изчислил траекторията на падане и установил, че ще се окаже сред някакви хълмове на стотина мили от Долината. А колко минути ще им трябват на джанярдите да достигнат до там? И освен това Джон Лейърд се пробуждал за живот. Мускулите се стягали неочаквано, гърлото се гърчело и от устата често излизало животинско хъркане. Възраждащата се личност се опитвала да се освободи. До го победи, ще трябва да започне сражение с него.