— Няма да разбереш това, Лейърд — произнесла Джоана.
— Възможно е — отвърнал Дариеш, — често и сам не се разбирам. Още повече и тебе, гълъбице моя.
Жената леко се навела напред.
— Не забравяй, за статута се тук, лейтенанте!
— По дяволите званията на страни и вселени. Опитай се макар и малко, да бъдеш обикновено живо същество.
— Ти разсъждваш странно — в погледа й се мярнала насмешка. — Поне за човек от Земята.
Вътре в себе си Дариеш ядно изругал. Проклето тяло. Мощ, точност, ориентация, чувствителност на възприятията — въобще половината от чувствата, които преди владеел, сега изчезнала. Строежът на мозъка не съответствувал на способностите му. Мисленето станало бавно и мъчително. Често се случвали грешки, каквито предишният Дариеш не би допуснал никога. Тази млада дама ловко разкривала пропуските. Пленили са го смъртните врагове на Джон Лейърд, а мозъка на самия Лейърд го ограничавал с мислите, плановете и волята си. Той бил готов да се бие и при най-малкия намек за предателство.
На това място „аз“-ът на човека предупредил насмешливо:
— Ей, Дариеш, по-внимателно!
— Млък, там! — отрязъл Дариеш и веднага разбрал, че неговият собствен мозък никога не би паднал до такава примитивна емоционална реакция. Нима те враствали един в друг? — Искам нещо да ви кажа, капитан Рос — произнесъл на глас. — Аз не съм Лейърд.
Тя не казала нищо, само притворила очи и се облегнала на креслото си. А той инстинктивно отбелязал, какви дълги мигли имала… А може това да е направило впечатление на Лейърд, на който спомените за Илорна не му пречили?
Те се намирали в малката капитанска каюта на борда на дженарския крайцер. Вратата била затворена, но зад нея се намирал часовой. Отвреме навреме до ушите им достигало скърцането и тракането на вкарваните масивни части на апаратите от лабиринта на Уирда.
Подредбата на каютата била стандартна и еднообразна, но се забелязвало пипането на женска ръка: перденца, саксия с трогателно цвете, а затворената вратичка на шкафчето затискала крайчеца на пъстра рокля. Без никакво съмнение, срещу него се намирала красива жена, с разпуснати огненочервени коси и разпалени очи. Но в ръката си държала насочен пистолет.
Тя била напълно откровена:
— Трябва да си поговорим на четири очи. Аз не разбирам нещо… Нарочно изпратих часовоя навън, но ще стрелям при първото подозрително движение. И трябва да те предупредя, че дори да се справиш по някакъв начин с мен, то като заложница няма да успееш да ме използуваш. За нас, джанярдците, корабът е по-важен от живота на обикновен индивид. — Тя млъкнала и зачакала отговор.
Той предпочел да протегне ръка, направил го бавно и спокойно, извадил цигара от кутията пред нея — това бил навик на Лейърд, — запалил я и бавно дръпнал дима.
— Добре, Дариеш, напредваш — чул Лейърд. — Може и да сработи плана ти. Но знай! Следя те непрекъснато!
— Виждате ли, аз съм единственият останал жив от тази планета — започнал да обяснява с почти безраззличен тон. — Казвам се Дариеш от Толог и съм от безсмъртните на Уирда. Телесно съм умрял преди милион години.
Тя изглеждала напълно спокойна, само пръстите й стискали здраво дръжката на пистолета и дишала равномерно през полуотворената си уста. Той се постарал да й разкаже нещата колкото се може по-сбито.
— Надявам се, че не очакваш да повярвам на цялата тази глупост, нали? — презрително подхвърлила тя.
— Може би, тук имате детектор на лъжата?
— Да, прав си, и се намира в това чекмедже. Сега ще го включа.
Тя се захванала да изважда апарата от мястото му. Той се любувал на изящните й движения. „Илорна, ти отдавна си умряла, във вселената друга като тебе няма да има. Но тази по странен начин ми прилича на теб“.
Малкото черно съоръжение забръмчало тихо и засвяткало с индикаторните си лампички на масата между тях. Дариеш надянал на главата си шлема, в които се преплитали множество проводници и зачакал Джоана да настрои прибора. В паметта на Лейърд той открил обяснение, как работи това чудо на земната техника.
— Сега ще проверя, как действува апаратурата — Изрекла тя. — Кажи някоя явна лъжа.
— Планетата Нов Египет има пръстени — казал той и се усмихнал, — които… са направени от лимбургско сирене. Но самата планета се състои от деликатесен камамбер…
— Достатъчно. Сега повтори историята си.
— Не ми пречи, Лейърд. Почакай. Аз няма да се справя с този прибор, ако продължаваш да се намесваш — мислено помолил той.