— Тя е мъртва, милорд — каза сър Джайлс, полагайки полека Алета на пясъка.
Викът на Хайме беше покъртително отричане на ужасния удар, който му беше нанесла съдбата.
— Не!
Като избута сър Джайлс настрана, той коленичи до нея, обръщайки я по корем. Седна върху бедрата й и започна да притиска гърба й, за да изкара морската вода от дробовете й. Изсумтя доволно, когато поток вода избликна от устата й. След няколко минути я обърна по гръб и долепи ухо до гърдите й.
Нищо. Изпаднал в отчаяние, той допря уста до нейната и започна да вкарва дъха си в устата й в безумен опит да й върне живота. Нямаше представа дали ще успее, но би опитал всичко, за да спаси любимата си.
— Безполезно е, милорд — забеляза сър Джайлс, поставяйки ръка на рамото на Хайме.
Той се освободи от ръката на рицаря, без да му отговаря, толкова разстроен, че би продължил цял ден да прави същото, ако е необходимо. Алета не можеше да умре. Никой никога не беше означавал за него толкова много, колкото тя и детето, което носеше.
Небето вече беше станало бледосиво, лъчите на утринното слънце прозираха на изток. Някой донесе одеяло и покри Алета, докато Хайме продължаваше спасителните си действия. Беше му студено, непоносимо студено, но отказваше да отстъпи пред студа, щом животът на Алета беше в опасност. Не обръщаше внимание на нищо, нито на думите на сър Джайлс, нито на факта, че мокрите му дрехи бяха се превърнали на кора от силния студ. Всичко, което виждаше, беше синьото около устните на Алета и треперещото й тяло. Потънал в мъгла от болезнени спомени, той си припомняше мекотата на тези червени устни, сладостта и топлотата на реакциите на чувствителното й тяло.
Треперейки от изтощение, Хайме се бореше с ужаса, че Алета може би е мъртва, отказвайки да я изостави на жестоката съдба. Ридаеше открито, когато се отпусна назад на пети, най-накрая принуден да признае, че любимата му го е напуснала. Грабвайки отпуснатото й тяло в прегръдките си, той я притисна към себе си и ръцете му се стегнаха като стоманени ленти около нея, докато я прегръщаше като обезумял.
Внезапно още една струя вода избликна от дробовете й и тя започна да кашля и да се дави. След няколко задавени изхълцвания започна да диша сама. Хайме не направи никакво усилие да скрие радостните сълзи, които се търкулнаха по бузите му. Беше прекалено щастлив, за да се тревожи, че проявява слабост пред своите рицари. Това беше един от малкото пъти в живота му, когато позволяваше на истинските чувства да пробият твърдата черупка, зад която се беше крил почти цял живот. И не се срамуваше от това.
Когато Алета задиша сама, Хайме намери един миг, за да запита сър Джайлс:
— Какво стана с битката? Много жертви ли дадохме?
Сър Джайлс се усмихна.
— Хората на лорд Грей отстъпиха сравнително лесно въпреки превъзхождащата сила и оръжията. Изглежда, не са искали да се бият дълго, след като господарят им ги остави да се справят сами. Какви са вашите заповеди, милорд?
— Заведете пленниците в имението Мортимър. Домът ми вече никога няма да се нарича имението Грей. Това място вече е мое. Оставете няколко рицари да ни придружат с милейди до дома. Искам да настаня Алета удобно колкото може по-скоро, тя има нужда от незабавни грижи.
— Моля се всичко да бъде добре при лейди Алета и детето й — каза сър Джайлс.
Макар че тя сега дишаше като че ли по-леко, преди няколко минути рицарят не би дал на горката дама шанс за оцеляване дори едно на един милион.
Разтревожен, че Алета не идва в съзнание, Хайме я взе на ръце и я отнесе в най-близката каруца, за да я настани полека на дъното й. После се качи до нея и я прегърна нежно, за да я запази от тръскането на каруцата. Тя трепереше и зъбите й тракаха така силно, че той се уплаши да не се разболее от малария. Само преди броени мигове беше на път да я изгуби и не можеше да понесе мисълта, че болестта, може да му я отнеме.
Пътят до имението Мортимър беше дълъг. Те спряха веднъж, за да вземат на заем одеяла от едно имение, и продължиха. Алета не идваше в съзнание. Хайме се молеше дано Гейлърд, който знаеше много неща, да може да помогне на съпругата му. Единствената му утеха беше, че досега нямаше признаци тя да е загубила детето им. Когато слабото слънце протегна към тях тънки лъчи топлина, разсейвайки донякъде студа, Хайме се зарадва. Това изглеждаше като знак от небето, обещаващ розово бъдеще за него и Алета.
Няколко часа по-късно Алета въздъхна и отвори очи. Дезориентирана отначало, тя зачака мъглата пред очите й да се разнесе, преди да разбере какво става. Последното, което си спомняше, беше как Ивън Грей я завлича в студените, мрачни морски дълбини. После смъртта я овладя.