Алета познаваше Хайме добре достатъчно добре, за да разбере, че той вече губи търпение.
— Почакай малко, Хайме, опитвам се да ти обясня по най-добрия възможен начин това, което знам. Ти познаваше ли майката на Ивън?
— Малко. Тя рядко пътуваше със съпруга си и сина си. Изглеждаше плаха, необщителна, трудно можеше човек да се сближи с нея. Изгубила е няколко деца след раждането на Ивън и здравето й беше крехко. Рядко идваше в имението Мортимър, макар че често получаваше покани. Единственият път, когато дойде, двамата с татко се чувстваха неудобно. И вече не дойде.
— Нека да ти разкажа една история — каза меко Алета, търсейки най-подходящите думи. — Един ден един красив младеж излязъл на езда. Натъкнал се на красива млада девойка, която се била изплъзнала от камериерката си, взел я за селянка и я изнасилил. Трябва да разбереш, че младежът бил много млад, преливал от сили. Девойката нямала представа кой е той и много се срамувала, за да каже на някого какво се е случило. Малко след това тя се омъжила за мъжа, за когото била сгодена, и му родила син.
Докато тя разказваше, изражението на Хайме се промени от открит скептицизъм в искрено неверие.
— Не, баща ми никога не би направил такова нещо! Той беше почтен мъж. Ивън Грей е лъжец, който не знае какво говори.
— Ивън твърдеше, че е твой полубрат. Каза, че нито той, нито баща му са имали и най-малката представа, докато майка му не му се изповядала на смъртното си легло. Едва много години по-късно тя узнала името на мъжа, който я е изнасилил. Тогава и двамата са били вече женени и тя не виждала причина да разкрива истината.
— Господи боже! Това обяснява много неща. — Макар че той не искаше да повярва, че двамата с Грей са полубратя, това поне придаваше смисъл на всичко, което се беше случило. — Струва ми се невероятно лорд Грей да направи Ивън свой наследник, ако е знаел, че не е негов син. Старият Грей имаше няколко незаконни деца, които можеха да го наследят.
— Ивън настояваше, че старият Грей не е знаел, че само той е чул предсмъртната изповед на майка си. Мисля, че той нарочно не е казал истината на мъжа, когото винаги е смятал за свой баща.
Сега Хайме беше наистина озадачен.
— Тогава защо старият Грей е обвинил баща ми, когато той е бил невинен?
— Според Ивън той убедил лорд Грей, че Кларънс Мортимър действително е бил изменник. Единственият човек, на когото се доверил, бил баща ми. Той и още един човек трябвало да си поделят имуществото на Мортимър.
— Какво друго ти каза Грей? — запита Хайме със стегнато гърло.
— Нищо. Разказах ти всичко.
Тя нарочно премълча факта, че Гейлърд е знаел истината.
Хайме мълча дълго време, не напълно убеден, но осъзнавайки, че Грей не е имал основание да лъже Алета.
— Хайме, това няма значение. Не бива да мислиш лошо за баща си заради нещо, което е извършил на млади години. — Тя не би могла да понесе ужасното страдание, което той като че ли изпитваше, и ръцете й се обвиха около него, сякаш за да го защитят. — Забрави миналото. Обичам те. Имаме цял живот пред себе си.
Тъмните очи на Хайме се вгледаха в обърнатото й към него лице, виждайки човек, който му беше по-скъп от собствения му живот. Онова, което беше започнало като принудителен брак, се беше превърнало във връзка, основаваща се на любов. Макар че доверието отначало липсваше, той никога не се беше съмнявал в любовта си към Алета, дори когато се беше опитвал да отрича пред себе си това, че тя означава за него повече, отколкото всеки друг човек на света. Това, че тя го обичаше, беше невероятно, не можеше да се получи по-хубаво нещо при такова лошо начало. Седмици наред тя се беше опивала от възможността да му говори колко много го ненавижда.
Той мълча толкова време, че Алета се обезпокои.
— Хайме, чуваш ли ме? Обичам те.
Той се вгледа в нея, после ъгълчетата на устата му се извиха в ярка усмивка, преобразяваща лицето му от мрак в светлина. Дъхът заседна в гърлото на Алета, отново поразена от красотата на мъжа, когото някога селяните бяха нарекли Господарят на мрака. Ако можеха сега да го видят, помисли тя замечтано, щяха да го нарекат Господаря на светлината.
— Ако любовта ти към мене е половината от тази, която аз изпитвам към тебе, значи ще умра като щастливец.
Внезапно детето, почиващо в утробата на Алета, ритна силно, обявявайки присъствието си пред двамата си родители. За миг Хайме като че ли се стресна, после се засмя, поставяйки ръка на издутия й корем. Смехът му я порази; за първи път го чуваше да се смее на глас.