— Само аз ли в кулата съм забелязала странните неща, които стават късно нощем на брега?
Очите му се присвиха и гърбът му се изправи.
— Странни неща ли? Страхувам се, че фантазираш, милейди. Не съм забелязал нищо необикновено. Може би си чула или видяла рибари.
Очите му се впиха в нейните, анализирайки реакцията й на това просто обяснение.
Тя сведе поглед.
— Възможно е — изрече, без ни най-малко да е убедена.
Тогава Роуина пристигна и разговорът секна. Но Алета не забрави нищо, защото се беше заклела да стигне до дъното на тайната, ако имаше такава. Хайме го запомни и се изруга, защото й беше дал стая с изглед към морето. Трябваше да я настани в по-малката, по-закътаната стая, която гледаше към планините. Откъде да знае, че тя спи толкова леко?
Последният месец Господарят на мрака беше имал много работа. Бяха пристигнали два кораба с контрабандни стоки и тайната му стая беше претъпкана с тях. Смяташе скоро да се отърве от натрупаните неща, но сега, когато Алета се беше натъкнала на заниманията му, той беше в затруднено положение. Ако беше забелязала това, което се вършеше на брега, сигурно щеше да чуе как мъжете местят стоките от кулата към чакащите фургони. Сред старите каменни стени се разнасяха шумове и дори най-лекото докосване на някоя бъчва до камък несъмнено щеше да събуди подозренията й. Колкото повече мислеше над дилемата, толкова повече решението му се изплъзваше. Със сигурност не би могъл да позволи Алета да се забърка в незаконните му деяния. Нито пък можеше да й позволи да открие тайната му и да го предаде — него и почти всички мъже в селото.
— Днес си много тих, милорд — каза Роуина, примъквайки се толкова близо, че Хайме можеше да почувства топлината на тялото й да прониква през дрехите му.
Не беше споделял леглото й още откакто беше довел съпругата си, и това я озадачаваше и я плашеше. Знаеше от клюките на прислугата, че той не спи с Алета, и не можеше да си представи какво го кара да се въздържа. Не беше присъщо на мъжествения, страстен любовник, когото тя толкова добре познаваше, да избягва чувствената страна на природата си.
Хайме отпрати към Роуина безизразен поглед, така потънал в мислите си за Алета, че за миг беше забравил, че любовницата му още живее в кулата. Напоследък нищо у нея не му харесваше. Беше твърде висока, гърдите й бяха прекалено големи, мургавата й чувственост беше прекалено натрапчива — всичко това и още много други неща я правеха непривлекателна за него. Наистина трябваше да я отпрати, помисли той, но изпита съжаление към нея.
Роуина настояваше, че няма къде да отиде, защото брат й беше постъпил на служба при един дребен барон някъде в Уелс. Хайме реши да нареди на Гейлърд да го намери и да я прати при него незабавно. Но това все още не решаваше проблема му. По някакъв начин трябваше да държи Алета заета през нощите, когато контрабандните стоки трябваше да бъдат изкарани от кулата. Внезапно той се усмихна, припомняйки си нещо, което почти беше забравил. Щеше да се наложи малко да се потруди, но можеше да стане.
След два дни Алета погледна през прозореца и видя, че приближава разкошен ден. Веднага реши да отиде на езда, но нямаше да вземе наемниците със себе си. Беше напълно способна да се погрижи за себе си, помисли тя предизвикателно. Хайме може да беснее колкото си иска, тя нямаше да позволи да й се заповядва като на малко дете. Побърза да облече зелената кадифена рокля за езда, взе солидна закуска от кухнята и излезе от кулата, преди някой да разбере, че я няма. За щастие нито Гейлърд, нито Хайме бяха вътре, а и тя нарочно беше станала преди Роуина, за да не се налага да отговаря на никакви въпроси.
Вътрешният двор на замъка беше пуст, затова тя предположи, че рицарите са някъде навън с Хайме. Отиде право в конюшнята, където едно от конярчетата оседла коня й без никакви възражения. След няколко минути тя излезе от кулата, щастливо хрупайки една ябълка. Смяташе да проучи най-напред селото, а после да поязди из околностите, където признаците на пролетта си личаха в напъпилите дървета и нежните стръкчета млада трева, които се подаваха от богатата черна почва.
Селските магазини и околните къщи изглеждаха добре поддържани, с покрити със слама покриви и здрави стени. Тя поздравяваше домакините, които метяха пред къщите, и влизаше в магазините, учудена от количеството и разнообразието от стоки в местност, до неотдавна опустошавана от война. Където и да отидеше, я посрещаха топло, предлагаха й разхладителни напитки, отнасяха се към нея с уважението, дължимо на съпругата на лорда, макар че Хайме не беше никакъв лорд. Когато слънцето се издигна високо в небето, тя излезе от селото и тръгна към поляните. Спря до един ромолящ поток, за да изяде хляба и сиренето, които беше задигнала от кухнята, седнала на един плосък камък, докато конят й пасеше наблизо.