— Продължавай, милейди — изрече саркастично Хайме. — Защо ли не ти вярвам?
— Защото си противен изрод, който няма да познае истината, дори да го гледа в лицето.
— Отиваш твърде далече — предупреди я Хайме с такъв нисък и застрашителен глас, че лицето на Алета изгуби всякакъв цвят.
Изведнъж тежестта на крака му изчезна, но вместо да я отпусне, той просто я обърна по корем. Тя чу камшика да изплющява по бедрото му и се стегна за първото му болезнено ухапване.
Но Хайме като че ли не искаше да я бие през дрехите, затова смъкна наметалото от раменете й, сграбчи яката й и рязко дръпна. Алета изпъшка възмутено, когато студеният въздух докосна голата кожа на гърба й.
Хайме сериозно възнамеряваше да набие провинилата се съпруга, не толкова силно, че да я нарани ненужно, но със сигурност да я накара да си помисли два пъти, преди отново да му се възпротиви. Но гледката на незащитения й гръб, толкова бял и гладък, без никакво петно, накара един стон да се изтръгне от гърлото му. В този момент болката беше последното нещо, което би му хрумнало да причинява на Алета.
Голата й кожа настръхна, докато свитите й пръсти се забиваха в калната земя. Очите й се затвориха плътно и Хайме видя как тялото й се напряга в очакване… В очакване… Тя нямаше представа по какъв начин въздейства гледката на голата й кожа върху Хайме или че той никога не беше удрял жена. Всичко, което знаеше, беше, че го е ядосала ужасно много и той има сериозното намерение да я накаже. Когато не почувства никакъв удар след интервал, който й се стори цели часове, но всъщност трая само няколко мига, Алета събра смелост и изви глава, за да го погледне. Камшикът, допреди малко издигнат в гняв, сега лежеше на земята. А Хайме се взираше в нея така съсредоточено, че й се стори, че плътта й започва да се пържи. Тя си пое дъх на пресекулки, по-изплашена от суровата жажда в очите му, отколкото преди малко от камшика.
— Ставай! — изрева той, отстъпвайки, за да й позволи да се изправи.
Когато тя се забави, той се пресегна и я издърпа да стане. Тогава тя се озова в ръцете му, притисната до твърдата стена на гърдите му, не можейки да помръдне, да диша, да мисли.
В мига, когато Хайме положи ръце върху нея, тя започна да се дърпа и да се бори. Тогава устата му плени брутално нейната. Целувката му беше нарочно груба, той безскрупулно вземаше това, което искаше, за което беше жадувал още от мига, когато я беше зърнал. Консумирането на брачния им обет само беше изострило апетита му за омайващата му съпруга. Но той нарочно се беше държал настрана, знаейки колко много го презира та. Беше сметнал, че ако държи Роуина в кулата, ще удовлетворява страстта си, но се виждаше странно неспособен да се поддаде на чаровете на любовницата си.
Устните на Алета се разтвориха безпомощно под яростната атака на Хайме. Кръвта пулсираше яростно в слепоочията й, тя се бореше да се изплъзне от наказващата бруталност на целувката му, но усилията й отиваха напразно, защото огромната сила на Хайме я подчиняваше с лекота. Ръцете му се плъзнаха по дължината на гърба й, притискайки седалището й към слабините му, позволявайки й да почувства мощния натиск на възбудената му мъжественост. Тогава ръцете му се вдигнаха към гърдите й, опитвайки тежината им в дланите си, потърквайки зърната по най-еротичен начин с възглавничките на палците.
Отдръпвайки устата си от неговата, Алета изхлипа и извика:
— Не, не тук! Не на земята като животно!
През омарата на страстта той все пак я чу и от устата му излетя поток от ругатни, който подпали въздуха наоколо им.
— Защо не, милейди, беше склонна да го направиш на земята с лорд Грей.
— Не, не е така! — възрази Алета. — Моля те, милорд.
Трепетната й молба го постигна. Но вместо да се види освободена от ръцете му, тя усети прегръдката му да става още по-здрава, докато той обвиваше наметалото й плътно около нея, вдигаше я и я настаняваше на седлото на коня си. Преди да го възседне, той взе юздите на нейния кон. Забивайки пети в хълбоците на жребеца си, той препусна заедно с нея. Но вместо да тръгне към кулата, Хайме насочи коня си към залесения склон.
— Къде ме водиш? — запита Алета разтревожена.
Да не би да възнамеряваше да я отведе в гората и да я убие?
— Където няма да ни безпокоят — отвърна Хайме.
И изведнъж се усмихна — не с една от саркастичните си усмивки, но наистина, по-съкрушително, отколкото ако я беше ударил.