— Няма да позволя да ме биеш, милорд — предупреди го Алета.
Не разбираше този Хайме. Ако не беше начумерен или кисел, не знаеше как да му реагира.
— Нямам намерение да те бия, милейди. Има по-приятни неща, които можем да правим.
— Вече не си ли ми сърдит? — запита любопитно Алета.
— Да съм ти сърдит ли? Гневът не може да опише това, което чувствам в момента.
Студ скова Алета. Тогава внезапно те навлязоха в гората и студът се усили хилядократно. Хайме като че ли знаеше точно къде отива. След петнадесет дълги, безкрайни минути, в които Алета се държеше отчаяно за седлото, за да не падне, докато пресичаха неравната местност и гъстата гора, внезапно излязоха на мажа полянка. В средата й стоеше колибка. Хайме скочи от коня и протегна ръце към Алета.
— Ела, милейди, време е да си платиш за неподчинението.
Тя се плъзна в ръцете му и покрай тялото му, усещайки как всеки жилав мускул влиза в контакт с нейната мекота. Усети възбудата му, още огромна и пулсираща въпреки ездата през гората.
Полагайки ръка на гърба й, той я побутна неособено нежно през прага. Алета не знаеше какво да очаква, но със сигурност не и удобна стая с малко мебели и легло от кожи. Имаше дори весело пращящ огън в огнището. Тя се обърна и го изгледа.
— Чия е тази колиба?
— Моя, милейди. Приготвена е за твоето посещение.
— Моето… посещение ли? Не разбирам.
Хайме се усмихна, свали наметалото от раменете й и го хвърли настрана. Беше помислил за колибата, построена от майка му като убежище преди смъртта й, когато умуваше как да не позволи на Алета да чуе шума от фургоните, превозващи контрабандните стоки в тъмното. Щяха да му трябват само една-две нощи, за да ги премести, и изведнъж си беше спомнил за колибата. Беше наел помощници от селото, беше наредил да я изчистят основно и да складират храна, за да бъде готова за идването на Алета. Смяташе да я доведе тук дори и ако се наложи да я донесе на гръб. Беше направил почти точно това.
Фургоните трябваше да пристигнат в кулата тази вечер след полунощ и той смяташе още днес да каже на Алета, че отиват за малко на гости у един съсед барон. Но нямаше да има барон, а колибката, където Хайме планираше да я задържи, докато контрабандните стоки бъдат благополучно превозени. После беше минал през селото и беше научил, че Алета е излязла да язди сама. Отначало се беше ядосал, после гневът му се беше обърнал в страх. Ами ако някой я нападне? Той никога нямаше да си прости, ако нещо й се беше случило.
— Какво не разбираш, милейди? — запита уж учудено Хайме. — Много просто. Галантният ти съпруг иска да прекара малко време насаме с тебе.
Всъщност намерението му беше Гейлърд да стои в колибата при нея.
Алета не му повярва и за миг.
— Лъжеш, милорд. Кажи ми истината. Защо ме доведе тук? Знам, че ме искаш не повече, отколкото аз тебе.
— Грешиш, милейди. Много скоро ще разбереш колко много те искам.
Хайме не беше имал никакво намерение да се люби с нея, когато я доведе тук, но всичко се беше променило в мига, когато тя се озова в ръцете му. Той я искаше. Винаги я беше искал. И като нищо щеше да я има. Ако тя беше толкова склонна да се отдаде на Грей, значи той нямаше да има никакви угризения да я използва, за да задоволи страстта, която го изяждаше.
Широко отворила уплашени очи, Алета се обърна, за да избяга. Хайме я хвана с лекота, дръпвайки я силно към себе си, като обви около ръката си кичури от сребристата й коса и рязко я дръпна. Сълзи избиха в очите й, когато се удари рязко в него.
— Животно — изсъска тя. — Селяк! Сатана!
— Да, милейди, аз съм всичко това. — Хващайки развяващата се коса в огромния си юмрук, той вдигна брадичката й с другата си ръка и брутално плени устата й. Когато я пусна, изражението му беше мрачно и жадно, очите дръзки и оценяващи. — Не искам никой друг мъж в твоите мисли, когато те вземам. Забрави Ивън Грей, съществувам само аз, твоят съпруг, и никой друг никога няма да те има, само аз.
— Не можеш да управляваш ума ми! — предизвика го Алета.
Ръцете му на раменете й бяха като клещи, тя преглъщаше едва-едва, осъзнавайки прекалено късно, че рискува много, като нарочно го дразни.
— Може би, но точно сега само тялото ти ме интересува.
Тя отстъпи.
— Обеща ми! Къде е честта ти? Роуина не ти ли е достатъчна?
— Честта ми лежи в гроба при баща ми, отнета ми от Ивън Грей и мъже като него, които се домогваха до всичко, което притежаваше баща ми. Не трябваше да се доверяваш на човек, загубил всичко освен гордостта си. Но нито гордостта, нито честта спасиха баща ми от безвременна смърт. Не, милейди, не можеш да ме засрамиш; ще взема това, което искам.