— Ти си омайваща, милейди. Разтвори крака и приеми съпруга си.
Алета ахна смутено.
— Вулгарността ти ме обижда. Аз съм твоята съпруга, не някаква курва.
Той се отпусна върху нея с мрачно лице, карайки я да усети възбудата му. Но Алета беше решена да не му даде отново душата си. Ако той чувстваше нещо към нея, каквото и да било, можеше да бъде различно. Но тя знаеше, че е само залог за Хайме, макар и желан, а той беше мъжествен, с огромен апетит за секс. Но макар да знаеше, че е негодник, когато я целуваше, тя усещаше тръпката на вълнението да минава през нея.
Ужасен гняв разяждаше Хайме. Гняв, насочен към самия него. Той знаеше, че Алета не чувства нищо освен презрение към него, но не можеше да държи ръцете си далече от нея. Мощното й привличане го беше оплело, така го беше омаяло, че копнееше за сладката й плът с толкова всепоглъщащ глад, който го разкъсваше. Но сега нямаше време да се спира на този глад, не и сега, когато красивата му съпруга се извиваше под него толкова сладко. Щеше да има време за съжаления… по-късно, много по-късно.
— Да, милейди, съпруго моя — отвърна той. — Нещо, което се надявам, че няма да забравяш в бъдеще.
Устата му жадно се впи в нейната, той я зацелува отново, напиращият му език навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко. Внезапно тялото на Алета вече не й принадлежеше, беше станало продължение на тялото на Хайме, отдаваше му се, за да прави той с него каквото иска. Той искаше да се притиска към нея, да я целува, да я докосва навсякъде, карайки я да копнее за топлината на ръцете му, на устните му, на езика му.
Мрачна усмивка изви устните на Хайме. Харесваше му да знае, че Алета е възбудена, може би не толкова, колкото него, но все пак възбудена. А той със сигурност не можеше да отрече състоянието си, не и когато мъжествеността му пулсираше между гърчещите се техни тела. Но той искаше от Алета повече, не само принудителна възбуда, искаше да я чуе да шепне колко много има нужда от него, да му каже, че го желае… той искаше душата й. Плъзвайки коляно между бедрата й, той нарочно потърка чувствителната плът там, където краката й се събираха. Алета изпъшка, диво копнеейки за освобождение, хвана напиращото му коляно с бедрата си и се притисна към него.
— Искаш ме — прошепна той на ухото й, докато търкаше коляното си о нейния секс. — Язди коляното ми, милейди.
— Не! — извика тя, подлудяла от възбуждащите движения на коляното му, но отказвайки да си позволи удоволствието, което той й предлагаше.
Тя се бореше да си възвърне разума, съпротивлявайки се на натиска на безпощадното му коляно, решена да не става жертва на страстта му. Блъсна с все сила солидната стена на гърдите му, за да го отмести от себе си. Съпротивата й изобщо не го трогна, само увеличи решимостта му.
— Кажи думите, Алета, кажи ги!
Гласът му беше грапав от желание.
— Не!
Той рязко дръпна коляното си, замествайки го с ръката си, която обхвана хълмчето й. Полека и с огромна наслада той пъхна един пръст в нея, после още един, докато търкаше нежната пъпка на желанието й с възглавничката на палеца си.
Алета изпищя:
— Проклет да си!
— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш, любов моя?
Пръстите му се движеха в нея с безпощадно увлечение, докато той свеждаше глава, за да захапе зърната и. Алета загуби самообладание.
— Искам те, Хайме! Моля те, повече не мога да издържам!
Измъчен колкото нея, той веднага дръпна ръката си и се зарови дълбоко в нея… толкова дълбоко, че тя помисли, че ще се пръсне, така невероятно беше удоволствието. Замъглените му от страст очи блестяха, наблюдавайки лицето й, докато тласъците му не станаха почти безумни. Той усети момента, когато екстазът избухна в нея, разбра по напрежението на тялото й, по изненаданото изражение на лицето й и по дивия стон, който се изплъзна от устните й. Не усети нищо повече, докато собствената му кулминация не го отведе в рая… и отвъд него.
Те прекараха в колибката два дни и две нощи. Всяка нощ Хайме се любеше с Алета, като че беше обсебен от демони. И всеки ден се проклинаше, че става жертва на примамките й.
Алета се разстройваше и ядосваше, че беше започнала да приема — не, да предусеща — любенето на Хайме. Макар че нямаха какво да си кажат през деня, когато не се любеха, в мига, когато той я погледнеше по онзи неповторим начин, я обземаше трепет. Пронизителните му черни очи имаха силата да превръщат краката й в желе, а когато ръцете му я докоснеха, тя беше изгубена. Тогава той я отвеждаше към одъра, покрит с кожи, събличаше я полека и я любеше до забрава.