Докато Хайме лежеше и я прегръщаше, отпуснат и задоволен, тя подхвана темата за среднощните случки на брега. Въпросът й го хвана абсолютно неподготвен.
— Кой е Господарят на мрака, Хайме?
Тя усети как тялото му се стяга, когато той обърна глава и се взря в нея.
— Откъде си чула това име?
— Няма значение къде съм го чула. Кой е той? Или какво е?
— Бабешки приказки — каза Хайме пренебрежително. — Остави ги.
— Лорд Грей каза, че преследвал контрабандисти. Мислиш ли, че има контрабандисти наоколо?
— Не. — В гласа му не се долавяше никаква емоция. — Не съм чувал нищо за контрабандисти. Дори ако ги имаше, те нямат нищо общо с нас. — И той умело смени темата. — Реших, че е време да се върнем в кулата. Заминаваме утре.
За миг тя се вгледа в лицето му, търсейки отговори, които той очевидно не желаеше да даде.
— Защо ме докара тук, милорд?
Той мълча дълго време.
— Исках да видиш мястото, което майка ми обичаше.
Имаше известна истина в думите му, но Алета не можеше да реши точно колко.
— И помислих, че имаме нужда от малко време, за да се опознаем.
— Някога ще те опозная ли, Хайме?
— Вероятно не — отвърна той сухо. — Тъй като съм селяк без богатство или имоти — ти го каза, милейди, не аз, — вероятно никога няма да ме разбереш. Нито пък аз тебе.
— Имаш Крисит.
Той се засмя сурово.
— Да, разпадаща се купчина камъни.
— Можем да живеем в някое от моите имения. Сега те са твои. В едното има голяма къща, където можем да живеем доста удобно.
— Може би един ден, милейди, но не сега. Ще живеем в кулата на Крисит, докато кралят отстрани петното на изменник от името ми и ми върне рожденото право.
— Това може и да не се случи — предупреди го тя меко.
— Тогава ще ти обещая нещо, Алета. Ако кралят не намери доказателство, за да очисти името на баща ми, ще те освободя от брачните клетви. Ако Грей още те иска, може да те има.
Тя ахна.
— Ще ме пуснеш?
Той се вгледа в лицето й, очите му бяха толкова тъмни, че изглеждаше като самия дявол.
— Ако това е желанието ти.
Макар да не го осъзнаваха, бяха постигнали безмълвно разбирателство в това изолирано място, където бяха изследвали границите на страстта. Хайме беше докарал Алета в колибката, за да я държи настрана от контрабандата, и беше открил, че има огнена жена под ангелската й външност. Темпераментът й беше зашеметяващ, страстта й също. Той беше научил, че Алета ненавижда и обича с еднаква страст.
Тя също беше открила още нещо за него. Беше разбрала, че може да бъде свиреп, но и нежен, груб и мил, и безкрайно упорит. Въпреки че твърдеше обратното, някъде в огромното му тяло се таеше свирепа гордост, разпалвана от неизкоренима жажда за истината.
Напуснаха колибката на следващата сутрин.
Роуина ги чакаше на най-долното сгънало, когато влязоха в двора на замъка.
— Къде бяхте? — Хвърли се към Хайме, присвила устни като за целувка. — Гейлърд каза, че си отвел Алета някъде, но не поиска да ми каже къде.
Виолетовият й поглед се спря обвинително върху Алета.
Гейлърд се появи на най-горното стъпало и тръгна към тях. Когато стигна до долу, кимна на Хайме. Хайме веднага разбра, че кулата е била опразнена от контрабандата и получените пари са били скрити в тайната стая. Отвърна на кимването, преди да отговори на въпроса на Роуина.
— Както ти е казал Гейлърд, Роуина, ние с Алета бяхме на едно специално място в последните два дни.
Ъглите на устата й се извиха надолу.
— Никога не си ме водил на специално място.
— Да, не съм — каза Хайме разсеяно, докато я отстраняваше от себе си.
Приближи се към Алета и й помогна да слезе от коня. Реши да говори незабавно с Гейлърд да намери брата на Роуина, защото тя вече започваше да му омръзва. Вече не му се струваше необходимо да я държи просто за да дразни Алета. Съпругата му можеше и да го мисли за груб селяк, но не беше толкова безсърдечен, колкото тя би искала да вярва.
Откакто се беше върнал от колибката, Хайме разбираше, че трябва да се пази от магьосническото привличане на Алета. Ако й позволеше да узнае какъв опустошителен ефект има тя върху него, това би означавало да й даде огромна власт над себе си. С такава власт би било много лесно тя да спечели доверието му и да предаде него и селяните.
Когато влезе в кулата, Алета се запъти право към стаята си, но Хайме я спря, докосвайки ръката й.
— Реших да те настаня в друга стая. По-близо до моята. Нещата ти вече са преместени.
Тя не можеше да отгатне нищо от изражението му, затова нямаше представа, че я местят, защото Хайме искаше да я отстрани от онази част от кулата, която гледаше към брега. Тъй като нямаше да спечели нищо, ако протестира, тя го последва мълчаливо към стаята, която й беше отредил. Щом влезе вътре, тя го изгледа, вдигнала въпросително златистите си вежди. Стаята сигурно беше една от най-малките в кулата.