Контрабандисти. Тази дума я плашеше. Контрабандата беше незаконна, беше престъпление, наказуемо със смърт. Какво си мисли Хайме, че се забърква в такова опасно начинание? Не знае ли, че умишлено лишава краля от така необходимите му постъпления и излага себе си и селяните на риск? Трябваше да се направи нещо, осъзна тя, преди Хайме да увисне на въжето. Без да се споменават горките селяни, които имаха да издържат семейства.
Стигна в кулата десет минути преди да пристигне първият фургон. Зачака на втория етаж, гледайки през бойницата как мъжете разтоварват бъчвите и ги вкарват на първия етаж на кулата. Когато видя Хайме да се връща с черния си жребец, се обърна и изтича нагоре по стълбите към стаята си. Разхождайки се неспокойно напред-назад, тя знаеше, че не може да остави нещата така в момента, точно когато беше открила тайната на Хайме. Нещо трябваше да се направи.
И то скоро…
Но какво?
Да издаде на властите незаконната дейност на Хайме — това със сигурност беше едната възможност. Да си затвори очите беше другата, макар и позиция на страхливец, въпреки че тя не беше страхливка. Или… Можеше да се изправи открито срещу Хайме, да му каже, че знае за незаконните му действия, и да получи от него обещание, че ще спре незабавно. За нейно огорчение изборът не беше труден. Тя не искаше да види Хайме обесен. И тъй като не можеше да си затвори очите, реши да го предизвика открито. Взела решение, тя най-накрая беше готова да заспи. Щеше да има нужда от всичкия си ум, за да убеди Хайме да се откаже от контрабандата.
Хайме си легна почти по същото време, когато и Алета се върна в леглото си. Заспа веднага. Тази нощна работа беше изтощителна, но печалбата от нея щеше да бъде огромна. Капитанът на кораба беше казал, че ще има още една пратка хубаво бренди след две седмици и селяните с нетърпение чакаха пристигането му.
Първата му мисъл беше да спре временно контрабандата, защото хората на краля бяха тръгнали по петите им. Но изгледите за още една богата пратка бяха твърде изкусителни, за да се откаже. Беше запитал хората си и те бяха решили да приемат следващата пратка, преди да се оттеглят за известно време и да се върнат към земеделието. Последната му мисъл, преди да заспи, беше за Алета и как тайните му дела я бяха направили подозрителна. Пожела си да можеше да й вярва, но се страхуваше, че не е възможно.
Слънцето беше вече високо в небето, когато Алета се събуди по-късно тази сутрин. Когато Бес влезе на пръсти малко по-късно, тя забеляза, че и камериерката й е бледа като нея. И защо не, помисли уморено Алета. Съпругът и синовете й сигурно бяха сред мъжете, разтоварвали през нощта контрабандните стоки. И тъй като беше добра съпруга, тя ги беше чакала да се върнат. Макар че трябваше да си прехапе езика, за да не издаде онова, което знаеше, че правят мъжете, Алета се въздържа да пита Бес. Искаше първо да се срещне с Хайме, да го накара ясно да осъзнае, че той и селяните играят опасна игра.
Нямаше никого в залата, когато Алета влезе там. Тя отиде направо в кухнята за закуската си и когато узна, че Хайме е излязъл с наемниците, разбра какво да направи. След като погълна скромната си закуска, тя пое по витата стълба надолу чак до първия етаж, където бяха складовете. Ако беше очаквала да види десетки бъчви с контрабанда, внесени тук снощи, се оказа тъжно разочарована. Намери чували с брашно, бъчви с ейл за собствена консумация, различни храни, но никаква следа от контрабандните стоки от кораба.
Алета беше поразена. Беше видяла мъжете да разтоварват бъчвите и да ги закарват вътре, преди да се върне в стаята си. Да не би да го беше сънувала? Сигурно не беше. И тогава й хрумна една мисъл — че тук някъде има тайна стая. Не беше логично да се държи контрабандна стока на открито място, но намирането на тайната стая щеше да бъде почти невъзможно. Оглеждайки стените на кулата, тя не видя нищо, което дори и далечно да напомня на таен отвор. Тогава погледът й се спусна към пода; тя заподозря, че има някакъв скрит капак. Когато забеляза една подозрителна част от пода, коленичи, за да огледа отблизо дебелите дъски. Така я намери Хайме — приведена към пода, опипвайки го с ръце, докато седалището й стърчеше във въздуха.
— Търсиш ли нещо?
— О. — Тя премига изненадана, отпускайки се на петите си.
— Какво правиш тук?
— Това е моята кула, забрави ли?
Тя стана, отупвайки полата си от мръсотията.
— Аз… проверявам запасите. — Брадичката й се вирна предизвикателно. — Това е мое задължение, нали знаеш.
— Откога така се загрижи за задълженията си? — запита подигравателно Хайме. — Мога да назова някои задължения, които избягваш на всяка цена.