Алета се изчерви. Предполагаше, че той е онзи, който я избягва.
— Какви запаси очакваше да откриеш на пода, милейди? — настоя безмилостно той.
Стягайки се за неприятна размяна на думи, Алета разбра, че няма друг по-удобен момент да предизвика Хайме по повод контрабандата. Поемайки си дъх, за да се успокои, тя избъбри:
— Знам тайната ти, милорд.
Тъмните вежди на Хайме подскочиха.
— За какви тайни говориш, милейди?
— Няма нужда да се преструваш, Хайме. Видях те снощи. Проследих те до брега. Знам какво правехте с мъжете от селото. Господи, може всички ви да обесят!
Изражението му се вкамени и лицето му потъмня заплашително.
— Ти си ме проследила до брега ли, милейди?
— Да, тебе и големия ти черен жребец. Разбирам защо те наричат Господаря на мрака. Видях кораба, закотвен в залива, и лодките, пълни с контрабанда.
— Проследила си ме на брега? — повтори Хайме с опасно повишаващ се тон. Алета никога не беше виждала такова свирепо изражение на лицето му. Позата му беше толкова застрашителна, че тя се усети принудена да отстъпи една крачка. — Добре ще е да се страхуваш от мене, милейди — изсъска той, — защото нарочно си ме шпионирала. Уведоми ли вече властите?
— Нищо такова не съм направила! — протестира оскърбено Алета. — Но заслужаваш някой да те издаде. Онова, което ти и селяните правите, е нередно. Законът на краля е суров към контрабандистите. Ти и твоите приятели лишавате краля от много необходим доход.
— За да ходи да воюва на чужда земя? — изфуча Хайме. — Хенри трябва да обръща повече внимание на поданиците си. Никой не дойде на помощ на семейството ми, когато баща ми беше лъжливо обвинен и аз бях лишен от титла и собственост. Не, милейди, избягах от страх за живота си. Ако не беше Гейлърд, сега нямаше да бъда жив.
— Защо някой ще иска да навреди на дете? — запита Алета.
— Задай на баща си този въпрос. Да, и на Ивън Грей. Но всичко това се случи много отдавна. Сега говорим за тебе, милейди. Няма защо да споменавам, че си се поставила в много опасно положение. Какво да те правя сега, милейди?
— Ка… какво искаш да кажеш?
— Сега си посветена в тайна информация. Която може да струва моя живот и този на почти всеки мъж в селото.
Алета ахна, осъзнавайки, че неволно се е изложила на опасност. Хайме се възправяше над нея, по-голям от живота, с толкова свирепо и заплашително лице, че тя се уплаши за безопасността си. Съпругът можеше да направи всичко със съпругата си — да я набие, да я затвори завинаги, да я убие… Ръката й литна към гърлото, сините й очи се отвориха широко от ужас.
— Аз… само исках да те предупредя, милорд, нищо повече. Ти си мой съпруг, никога няма да те предам.
— Така ли, милейди? — запита Хайме, силно съмнявайки се.
— Няма, Хайме, наистина. Надявах се да те убедя веднага да спреш незаконните дейности.
— А ако не се съглася? Тогава какво?
— Н-нищо, милорд — заекна Алега, отстъпвайки още една крачка назад.
Хайме пристъпи безпощадно напред.
— Защо ли не ти вярвам, любов моя?
Хладното предупреждение в гласа му накара тръпки да пробягат по гръбнака й.
— Няма да кажа на никого, че ти си Господарят на мрака или че заедно със селяните се занимавате с контрабанда. Някой знае ли истинската ти самоличност?
— Всички в селото знаят самоличността ми, но им вярвам безусловно. Това име е само за заблуда на хората на краля. Но след като ти знаеш тайната ми, милейди, вече не съм в безопасност. Твърде много хора рискуват да бъдат разобличени. Какво да те правя, любов моя?
Хайме и Алета бяха потънали в разговора си и не видяха фигурата, скрита в сенките по средата на стълбището. Роуина, намерила се сама в кулата, беше тръгнала да търси някого. Когато чу гласове да се носят нагоре по стълбището, идвайки откъм складовете, тя полюбопитства и тръгна да слиза по стълбите. В мига, когато позна гласовете на Хайме и Алета, спря и се заслуша. Така узна всичко, което те си казаха. Когато чу достатъчно, за да обвини в престъпление Хайме и почти всички постоянно живеещи в селото, тя се обърна и избяга нагоре по стълбището. Имаше много за какво да мисли, преди да реши как най-добре да използва уличаващата информация.
Алета усети напрегнатите черни очи на Хайме да се взират в нея и сърцето й се заблъска яростно в гърдите. Тя знаеше — знаеше, — че той иска да я нарани физически, и се обърна, за да избяга, хуквайки по стълбите толкова бързо, колкото можеха да я носят краката, а дългата й коса се развяваше зад нея.
— Спри!
Тя продължи да тича. По-бързо, още по-бързо, докато сърцето й не се заблъска в ребрата и краката почти отказваха да се движат. Нагоре, нагоре, пред втория етаж, покрай смаяните слуги, до третия, където из залата сновяха хора, към четвъртия и в безопасността на нейната стая. Полуприпаднала, задъхана, тя стигна до вратата, хлипайки от облекчение. Отвори я, вмъкна се вътре и я затръшна зад себе си, обръщайки се, за да завърти железния ключ в ключалката. Изкрещя ядосано, когато Хайме сложи ръка на дръжката на вратата, преди резето да падне и нахълта в стаята, изпращайки я с устрем на пода.