— Какво мислите за моето имение, милейди? — махна гордо с ръка Грей.
— Вашето имение ли, милорд?
Надменното вдигане на веждите красноречиво показваше презрението й.
— Да, моето имение. Всичко, което някога принадлежеше на рода Мортимър, сега е мое. Имението, крепостните селяни, земята, докъдето можете да видите, и цялото богатство, което семейството е натрупало през годините… и вие, милейди. Скоро всичко това ще бъде ваше, Алета.
— Не го искам — изрече тя с остър тон. — Не искам и да оставам тук с вас. Няма да е редно. Аз съм омъжена жена.
Грей слезе от седлото, смъкна я недотам нежно от нейното и я привлече към себе си.
— Няма да бъдете омъжена за дълго, милейди, затова започвайте да свиквате с мене.
Прокара дръзко ръцете си по гърба и седалището й с нахален господарски жест. Алета се помъчи да се освободи, но Грей се изсмя и я придърпа още повече към себе си.
— Моето желание за вас никога не е намалявало, милейди. Усещате ли колко много ви искам?
Алета трепна, усещайки натиска на огромната му мъжественост върху корема си.
— Моля ви, лорд Грей, пуснете ме. Хората ни гледат. Ако трябва да се оженим, трябва да ми засвидетелствате уважение, поне пред наемниците си.
Умът на Алета заработи яростно. Макар че нямаше намерение да се омъжва за лорд Грей, стори й се, че трябва да го накара да мисли, че се съгласява с плановете му. Поне докато успееше да намери начин да избяга или да прати вест на баща си. Несъмнено той не беше в заговор с лорд Грей, нали? Защо изобщо беше избягала от Хайме, заоплаква се тя мислено. След като беше видяла и изслушала Ивън, беше разбрала, че по никакъв начин не може да се омъжи за него. Предпочиташе да бъде затворничка на Хайме, а не да свърши като съпруга на Ивън. Ако беше останала при Хайме, щеше с времето да го убеди да й повярва. Може би той никога нямаше да я обикне, но собствената й любов щеше да й бъде достатъчна, за да я крепи.
Ръцете на Грей се спуснаха до тялото му и той отстъпи от нея.
— Права сте, милейди — съгласи се той. — Не искам клюките да ви следват в брака ни. Ще се старая да сдържам пламъка си, докато се оженим. — И добави с нисък глас, за да го чуе само тя: — Освен когато сме насаме. — А после на висок глас: — Елате, милейди. Ще ви покажа вашата стая. Тя е най-хубавата в имението. Надявам се, че ще ви хареса.
Отвътре имението беше разкошно, както подсказваше и външният му изглед. Богати гоблени висяха по стените, килимите под краката й бяха дебели и меки. Голямата зала беше великолепна като тази в имението Съмърсет и може би също толкова голяма като кралската зала в замъка Уиндзор. Докато минаваше през огромните стаи, окичени с ярки картини и богати драперии, Алета си представяше Хайме, облечен в сатен и брокат, да върви сред тези стени. Мястото му е тук, помисли тя, докато Ивън я водеше нагоре по витата стълба.
— Вашата стая, милейди — каза той, отваряйки вратата, която водеше към две свързани помежду си стаи. Първата беше приемната, обзаведена с чекрък и столове с възглавници. Но вътрешната стая накара нежните устни на Алета да изпуснат неволна въздишка.
Това беше определено женска стая, декорирана в меки пастелни тонове, с драперии от коприна и сатен, застлана с толкова дебел килим, че кракът й потъна до глезена.
— Внушително — прошепна тя, не можейки да намери друга дума.
— Радвам се, че ви харесва, Алета. Един ден ще се присъединя към вас в това легло. Ако анулирането се забави, може да изпреваря церемонията заради консумацията.
Лицето на Алета пламна. Само през трупа ми, помисли тя сърдито.
Вземайки зачервеното й лице за указание, че й е приятно, той издаде нисък гърлен звук и я придърпа към себе си.
— Това като че ли ви харесва, милейди. Мортимър научил ли ви е на някои неща за вас самата, които не сте знаели? Карал ли ви е да се гърчите и да стенете? — Хватката му стана още по-здрава. — Мразя го, задето отне девствеността ви, но кой знае, може да ми е направил услуга. Колко опит имате, Алета? Той научи ли ви да копнеете за мъжкото докосване, да желаете тялото на мъжа да влезе във вашето?
Да, тялото на Хайме, изкрещя тя мислено. Не твоето! Никога твоето.