— О! Значи така…
— Тихо! — изсъска той, като хвана ръката й и я дръпна след себе си.
Беше оставил факел в тайния коридор и Алета видя тунела, който се губеше в далечината пред нея. Когато той се обърна, за да вземе факела, навярно беше освободил механизма, защото стената отново се затвори.
— Откъде знаеш това?
— Прекарах първите петнадесет години от живота си в тази кула — обясни Хайме, преди тя да довърши изречението си. — Познавам всеки ъгъл и процеп тук. Баща ми ги показа, когато бях много малък. Често играех тук, представях си, че съм рицар, който се измъква от жестока обсада. Не викай любовника си — предупреди я той строго. — Звукът се разнася надалече в тези тунели. Сега трябва да минем покрай стаята на Грей и под стената, преди да излезем на безопасно място.
— Не бих…
— Не ме лъжи, милейди — предупреди я мрачно той, докато я водеше през плетеницата от тунели.
Алета се чудеше как така знае точно накъде да завие, без да се изгуби. Изписка уплашено, когато нещо пухкаво претича през крака й. Едно стискане от ръката на Хайме я предупреди да мълчи и тя се принуди да се успокои — само външно.
Когато чу шум на вода, спря изведнъж и отказа да помръдне.
— Това е само ровът — каза Хайме с леко нетърпелив глас. — Тунелът минава под него. Внимавай, стените пропускат вода и подът ще бъде хлъзгав, чак докато минем под рова.
Хлъзгав не беше точната дума, помисли Алета с гримаса, когато босите й крака зашляпаха сред локвите, покрити със зелена слуз. По едно време стъпи накриво и щеше да падне, ако Хайме не беше тикнал факела в ръката й и не я беше вдигнал. Тя вече беше измръзнала до кости и прие с благодарност топлината на тялото му. От начина, по който се държеше той, Алета заключаваше, че й е ядосан, но не можеше да го обвинява. Тя беше потърсила изход от една непоносима ситуация, но тази, в която беше попаднала по невнимание, се оказа още по-лоша.
Продължиха нататък, може би цяла миля, криволичейки в най-различни посоки, докато Алета не започна да се страхува, че Хайме е изгубил пътя. Щом отминаха рова, тя очакваше той да я пусне, но Хайме продължи да я носи, сякаш не искаше да я освободи от прегръдките си.
Той наистина не искаше да я пусне. След като я беше намерил, не искаше никога повече да я пусне от ръцете си. Толкова добре се чувстваше, като я държеше, такава топла и мека, че ако сега я загубеше, щеше да бъде също толкова трагично, колкото и когато беше загубил баща си преди толкова много години. Изражението му стана свирепо, когато си припомни, че тя го беше изоставила заради друг мъж. Но проклет да бъде, ако позволи на Ивън Грей я има. Нямаше никакво значение колко много го презира Алета, независимо от всичко той я искаше. Винаги щеше да я иска.
Винаги щеше да я обича.
Проклета да е!
Проклета да е, задето го беше хвърлила в адски мъки. Задето беше поставила търпението му на изпитание. Задето го беше преобърнала наопаки. Задето го беше изоставила заради друг мъж. Задето го беше накарала да я обикне.
Алета се държеше с едната ръка за него, а с другата стискаше факела, докато той я носеше през тунела. Оставаха още много часове до зазоряване, когато двамата излязоха от тесния проход в едно широко пространство, където обаче едва можеха да стоят изправени. Хайме я пусна да стъпи долу.
— Трябва да пропълзиш през отвора на пещерата — предупреди я той. — Чакай ме от другата страна. Ще дойда веднага щом загася факела. Може да видят светлината, а аз предпочитам отсъствието ти да не бъде открито до сутринта. Дотогава почти ще сме си стигнали у дома.
Побутна я към малък кръгъл отвор; Алета застана на четири крака и се мушна в процепа. Дробовете й се изпълниха с аромата на свеж чист въздух, докато чакаше Хайме да се появи. След малко го видя. Той беше излязъл от отвора и струпваше храсти и камъни пред него, докато не го закри изцяло. Когато свърши, не каза нищо, само я хвана за ръка и я поведе към близката горичка. Огромният му черен жребец изпръхтя тихо, а в следващия миг Хайме вече я настаняваше на широкия му гръб. Тя го усети как се качва на седлото зад нея и след миг вече бяха на път към кулата на Крисит.
По някое време през нощта Алета заспа, крепена от силните ръце на Хайме и успокояващата топлина на тялото му. Не видя изражението на лицето му и не чу гласа му, когато той прошепна на ухото й: „Почини си, милейди, защото когато се върнем в кулата, ще има да отговаряш за много неща.“
Пътуваха цяла нощ и когато дневната светлина разкри колко оскъдно е облечена Алета, Хайме свали наметалото си и го метна на раменете й. Макар че стомахът й къркореше от глад, не спряха, за да търсят нещо за ядене.