— Изчакай, милейди — посъветва я той, — защото е много опасно да спираме край пътя. Любовникът ти вече знае, че си избягала, и е наредил на хората си да те търсят. Щом стигнем в Крисит, съмнявам се, че ще рискува да разгневи Хенри и да се опита да ни нападне.
Темпераментът на Алета се възпламени.
— Как смееш да наричаш лорд Грей мой любовник! Не съм отишла доброволно при него и със сигурност не съм го пуснала в леглото си.
— Така ли? — Сарказмът правеше гласа му суров. — Учудих се, като те намерих сама в леглото.
— За твое сведение лорд Грей дори не беше в кулата. Замина за Лондон веднага след като ме доведе в имението си. Кралят го беше повикал, за да го осведоми за контрабандистите.
Хайме я изгледа въпросително.
— Трябва ли да предположа, че си му казала, че аз съм Господарят на мрака? Трябва ли да очаквам посещение от бирниците на краля?
— Защо не можеш да ми се довериш, милорд?
— Защо избяга при Грей, милейди? — отвърна той с въпрос.
— Не съм. Кой те е излъгал така?
Хайме се намръщи; вече не беше сигурен дали Роуина му е казала истината. Точно тогава пред тях се изправи кулата и разговорът спря, когато наемниците излязоха да ги посрещнат. Всъщност, бяха толкова много, че Алета се зачуди откъде са се взели.
— Всичко наред ли е, лорд Хайме? — запита сър Джайлс, хвърляйки укорителен поглед към Алета.
— Да, сър Джайлс. Както можете да видите, върнах си съпругата. Изпълнихте ли заповедите ми?
— Да. Набрахме хора, точно както ни наредихте. И още ще пристигнат в скоро време. Пуснахме дума, че богат уелски барон търси войници.
— Богат ли? — запита Алета, поглеждайки косо към Хайме.
— Не знаеше ли, милейди? Контрабандата се отплаща много добре. Нямам нужда от зестрата ти, не съм я и пипнал. Тя си е твоя, можеш да правиш с нея каквото си искаш.
— Богат ли каза? — повтори тя сърдито. — Защо ме накара да смятам, че си някакъв бедняк без земя?
Хайме вдигна рамене.
— Стори ми се уместно навремето. — Обяснението му не я задоволи ни най-малко. — Бедняк и селянин бяха твоите думи, не съм го казвал аз. Освен това, земите ми бяха откраднати; наистина нямам земя.
Алета има благоприличието да се изчерви, разбирайки, че думите на Хайме са самата истина. Тя го беше оскърбявала непрекъснато, пренебрегвайки факта, че неговата кръв беше толкова благородна, колкото и нейната, и без да знае, че нечестно спечеленото му богатство вероятно беше равно на това на баща й. Но откъде да знае, че е богат, когато дрехите и жилището му показваха точно обратното?
Мислите й се пръснаха, когато отминаха крепостната стена и влязоха в двора на замък, където ги очакваха повечето наемници. Хайме слезе и я свали от седлото.
— Иди си в стаята, милейди, искам да говоря с хората си. Гейлърд ще се погрижи да ти осигури храна и баня.
— Няма да допусна пак да ме заключиш.
— Обещаваш ли, че няма да хукнеш към Грей при първа възможност?
— Не искам да имам нищо общо с лорд Грей. Отвращава ме.
Веждите на Хайме се стрелнаха нагоре.
— Така ли, милейди? Защо ли не ти вярвам? Върви, Алета, свободна си да ходиш където искаш в кулата. Ако те заключа в стаята ти, сигурно пак ще подкокоросаш някого да те пусне. Очевидно не ти е било трудно да убедиш Роуина да ти отключи.
Алета замръзна.
— Откъде знаеш, че тя ме е пуснала?
— Накарах я да си признае. След като ми каза, че си избягала при Грей.
— Значи затова с такава готовност си си помислил най-лошото — изрече огорчено Алета. — Роуина утешаваше ли те в мое отсъствие?
Черните очи на Хайме потъмняха от ярост.
— Отпратих я. Вече няма да ти създава неприятности.
— Ти… ти си я отпратил?
Алета беше смаяна. Да има Хайме само за себе си беше вълнуваща перспектива. Сега всичко, което трябваше да направи, беше да го накара да я обикне.
— Ще поговорим за това по-късно, Алета. Много по-късно, след като се успокоя. Страхувам се, че няма да мога да контролирам гнева си, ако говорим сега. Но внимавай, милейди, ще очаквам пълни обяснения от тебе.
Алета се взря в него, после се обърна и избяга към кулата. След като се нахрани и се изкъпа, беше толкова изтощена, че се сви на леглото и заспа дълбоко. Когато Хайме пристигна след два часа, тя още спеше. Той не я събуди. Стоя над леглото необикновено дълго, взрян в нея, питайки се какво толкова изключително има в тази жена, че го кара да я желае повече от всички други жени на света.
Дългата й сребриста коса обграждаше главата й като блестящ ореол, придавайки й ангелски вид. Но тя беше доказвала отново и отново, че не е никакъв ангел. Лицето й беше нежно и женствено, кожата — с цвят на праскови и сметана. Тялото й беше наистина създадено от боговете, помисли той. Дребно, но зряло и сочно, и толкова привлекателно, че му беше трудно да държи ръцете си далече от нея. Не искайки да прекъсва толкова необходимия й сън, Хайме бавно се обърна и се отдалечи.