Не че не съчувствах на бедната Ора Лис. Много й съчувствах. Тя беше младо невинно селско момиче без естествената интелигентност и строгото възпитание на моята Шизала, каквито получаваха всички членове на кралските семейства в южната част на Марс. Съчувствах и на двамата. Но Хуул Хаджи беше този, който трябваше да изпълни неприятното задължение. Знаех, че ще се справи.
След като се изкъпах и обръснах със специално наточения нож, даден ми от Морхаи Ваджа — сините марсианци нямаха косми по тялото си — се качих уморено на леглото. Обзе ме чувство на дълбоко безпокойство, от което не можах дори да заспя. Мятах се и се обръщах през дългата марсианска нощ и на сутринта, когато трябваше да ставам, не се чувствах отпочинал. Станах и се облях със студена вода, за да се освободя от усещането за умора. Изядох храната донесена ми от прислужника, взех оръжията си и излязох в двора на къщата.
Беше красива утрин, но не можах много да й се порадвам.
Точно когато се връщах да потърся Хуул Хаджи, от къщата изскочи Ора Лис. Лицето й беше обляно в сълзи, гърдите й се разтърсваха от ридания.
Разбрах, че Хуул Хаджи е говорил с нея и й е казал истината, горчивата истина. Опитах се да й поговоря, да й кажа няколко утешителни думи, но тя префуча покрай мен и изскочи на улицата.
Казах си, че в случая това е най-доброто и че тъй като е млада и умна, бедната девойка скоро ще преживее мъката си и ще намери друг млад боец, с когото да сподели буйната си страст, която очевидно беше в кръвта й.
Но грешах. Последвалите събития показаха, че никак не съм бил прав.
След нея от къщата излезе Хуул Хаджи. Вървеше бавно с наведена глава. Когато я вдигна видях, че в очите му имаше болка и тъга.
— Казал си й — рекох аз.
— Да.
— Видях я, изтича покрай мен. Извиках я, но не спря. Така е най-добре.
— Предполагам.
— Скоро ще си намери някой друг — успокоих го аз.
— Знаеш ли, Майкъл Кейн — каза той и въздъхна, — струваше ми много повече да го направя, отколкото можеш да си представиш. При други обстоятелства щях да се влюбя в Ора Лис.
— Може би това ще стане, когато свършим със задачата си.
— Няма ли да е много късно тогава?
Трябваше да бъда реалист.
— Може би — съгласих се аз.
Хуул Хаджи изглежда се мъчеше да отмахне тази мисъл от ума си.
— Хайде — подкани ме той. — Трябва да говорим с Морхаи Ваджа. Той иска да чуе възгледите ти за разполагане на въоръжените с бойни брадви хора от Сала-Рас.
Хуул Хаджи беше потиснат. Имах лошо предчувствие.
Много неща щяха да произтекат от този епизод, които никой от нас не можеше да предвиди. Това щеше да промени целия ход на събитията и да ме тласне към някои странни приключения.
Четвърта глава
Предадени
Настъпи денят на голямото събиране. Ора Лис не се върна. Хората, които бяха изпратени да я търсят, не откриха никакви следи от нея. Всички се разтревожиха, но събранието беше по-важно.
Пристигаха гордите силаки и орсилаки. Те бяха пътували тайно и поединично. Патрулите пироза следяха за големи групи от хора, които можеха да представляват заплаха за властта.
Земеделци, търговци, занаятчии, дресьори на дахари — всички бяха бойци. Дори тиранията на пироза не бе могла да ги принуди да се откажат от правото си да носят оръжие. А те бяха въоръжени до зъби.
В околностите на хълмовете беше разположена охрана, за да следи за патрули на пироза, макар че не се очакваха през този ден, поради което и беше насрочено събранието.
Пристигнаха повече от четирийсет лидери от села и градове, всички вдъхващи доверие, с изписана на лицата им честност. Но от тях лъхаше и на независимост — онзи вид независимост, която предпочита лично да се защитава, вместо да разчита на друг. Когато влязоха в голямата зала в къщата на Морхаи Ваджа, определена за провеждане на събранието, и видяха Хуул Хаджи, техните нормално подозрителни погледи се промениха.