— Прилича на стария брадхинак и наистина е жив! — казаха те.
И това беше достатъчно. Нямаше никакво коленичене, никакви раболепни поздрави. Държаха се с достойнство. Но сега в тях се появи дух на решителност.
След като всички се увериха в самоличността на Хуул Хаджи, Морхаи Ваджа разгърна една голяма карта на Мендишар и я закачи на стената зад себе си. Той описа основната стратегия и определените тактики при съществуващите условия. Местните лидери зададоха въпроси — много уместни и задълбочени — и ние им отговорихме. Когато не можехме направо да отговорим, ги обсъждахме.
Разбрах, че с такива хора няма да е трудно да превземем столицата, да победим Джеуор Бару и да му отнемем узурпираната власт.
Въпреки това чувството на безпокойство не ме напускаше. Не можех да го премахна. Непрекъснато бях нащрек, оглеждах се тревожно, сложил ръка на дръжката на меча.
По пладне в залата донесоха храна. Ядохме, без да прекъсваме разискванията. Нямахме време за губене. Рано следобед главното беше обсъдено и преминахме към подробностите: как най-добре да използваме малки групи от хора със специални бойни умения, как да използуваме отделни бойци, като например местните шампиони по хвърляне на копия и така нататък.
На смрачаване повечето от нас бяха съгласни, че на определения за атака ден — след три дни — трябва да сме готови и да победим!
Нямаше никога да проведем тази атака.
Вместо това при залез-слънце ние бяхме атакувани.
Нападнаха селото от всички страни. Бяхме отчайващо по-малко на брой и с по-малко оръжие. Дойдоха на дахари, доспехите им отразяваха последните слънчеви лъчи, на върховете на копията се развяваха пера, щитовете, мечовете, боздуганите и бойните брадви проблясваха.
Шумът беше ужасен. Беше вой на кръвожадни хора, подготвени, не, радостни от перспективата да избият цялото село — мъже, жени и деца.
Беше рев, приличен на вълчи вой, издаван от човешки гърла.
Беше рев, който трябваше да всее ужас не само в сърцата на жени и деца, но и в зрелите, смели мъже. Беше рев на безмилостни, злобни, триумфиращи победители.
Беше рев на хора, преследващи други хора.
Видях ги да яздят по улиците и да посичат всичко, което се движи. Жестоката радост на лицата им беше неописуема. Видях жена да умира прегърнала бебе. Лицето й беше отсечено, бебето пробучено с копие. Видях мъж, който се опитваше да се защити от четирима ездачи, и падна на земята, ревящ от ярост и омраза.
Беше истински кошмар.
Как стана това? Беше ясно, че сме предадени.
Изскочихме на улиците, стояхме човек до човек и посрещахме свирепите ездачи, които идваха към нас.
Това беше краят. Със смъртта ни народът оставаше без водачи. Дори някои да се спасяха, те нямаше да са достатъчни за голямо въстание.
Кой ни предаде?
Не можех да обвиня никого. Сигурно не беше някой от тези селски водачи, горди и честни хора, които загиваха под мечовете на пироза.
Настъпи нощ, но не и тъмнина, защото битката се осветяваше от запалените от нападателите къщи. Ако някои имаха съмнения, че Хуул Хаджи преувеличава жестокостта на тирана и неговите поддръжници, те бързо бяха разсеяни. Никога не съм виждал такъв садизъм, проявен от една част на раса към друга.
Споменът за това още гори в паметта ми. Никога няма да забравя тази нощ на ужас. Ще ми се да можех…!
Бихме се, докато телата ни заболяха от умора. Един по един доблестните хора на Мендишар падаха, преди да бяха повлекли със себе си в отвъдното много от по-добре въоръжените пироза!
Срещаше се стомана със стомана Движенията ми бяха почти машинални — защита и атака, париране, отклоняване, мушкане или удар. Чувствах се като машина. Сражението, умората бяха ме лишили от всякакви емоции.
Беше късно, само малцина защитници все още се биеха, когато чух разговор на висок глас между Хуул Хаджи и Морхаи Ваджа, който стоеше от лявата ми страна.
Морхаи Ваджа увещаваше приятеля ми да бяга Хуул Хаджи отказваше.
— Трябва да избягаш! Длъжен си!
— Длъжен! Длъжен съм да се бия с моя народ!
— Длъжен си отново да емигрираш. Ти си единствената ни надежда. Ако тази нощ те убият или заловят, ще пропадне цялото дело. Заминавай! Други ще дойдат да заемат местата на загиналите тази вечер.
Веднага разбрах логиката в думите на Морхаи Ваджа и се присъединих към него.